— Не си я наранил, нали? Защото, ако си го направил…
— Не съм я наранил. Но ще го направя, ако продължиш да досаждаш. Поразпиташ ли наоколо, ще разбереш, че мога да демонстрирам голяма изобретателност по отношение на начините да проявя своето недоволство.
— Така ли? Това означава, че имаме нещо общо.
— Ще повторя ясно и разбрано: обаждам се само защото сестра ти ме помоли да ти кажа да спреш да я търсиш. За твое собствено добро.
Говореше спокойно и уверено, което лесно можеше да бъде взето за проява на искреност. Изострянето на тона му обаче ме накара да се замисля. Ако в думите му имаше дори частица истина, можех да се окажа в положението на човек, който се сражава с вятърни мелници. Но бях готов да се обзаложа, че лъже. Освен това бях дал дума на Джен.
— Съжалявам, дадох дума на Джен. Държа на тези неща. За мен е нещо като честна скаутска. Сигурно си бил бойскаут, а, Ланс? Знаеш какво имам предвид.
— Обещанията понякога убиват, Бар. В конкретния случай твоето обещание ще ме накара да убия Джен, както и останалата част от семейството ти. Случайно да си ходил на гости на сестрите си Дебора и Анджела, след като си се върнал в страната? Мога да ти дам адресите им, ако желаеш.
— Сигурен съм, че федералните ще очакват с нетърпение посещението ти при сестрите ми, Алвис — излъгах аз, без да ми мигне окото.
Блъфирането бе техника, която бях овладял до съвършенство с течение на годините.
Алвис помълча няколко секунди, след което изломоти:
— Какво… какво говориш?
— Федералните са убедени, че работя за теб, Алвис. Странно, нали? Сигурно са се объркали нещо. Най-вероятно защото елиминирах част от хората на брат ти. Разбираш ли, те подозират, че брат ти се опитва да те изкара от играта, и подозират, че аз съм главният ти… как да се изразя… чистач. Затова ме следят и наблюдават семейството ми.
Бях обмислил част от тази реч предварително, тъй като очаквах Ланс да ме заплаши с нещо от рода на: „ще избия семейството ти“. Друга част просто ми хрумна в движение.
— Бар, ще се окажеш голяма досада.
— Съжалявам, че смяташ така, Алвис. Надявах се да станем приятели.
— Ще се озовеш в толкова ужасен ад, колкото не можеш да си представиш — закани се той през зъби.
— Очаквам с нетърпение да се срещнем там.
Всеки от нас се опиташе да хвърли прах в очите на другия с надеждата да го убеди, че зад черните облаци дим се крие същински ад. Не се съмнявах, че Алвис е опасен тип, но предвид обстоятелствата реших, че най-добрият ми ход изисква да го откажа от идеята, че може да ме шантажира посредством най-близките ми хора. Трябваше да го убедя, че ако им посегне, рискува да се разкрие, както и че нищо не е в състояние да ме спре, тъй като явно не съм с всичкия си.
А може би това бе самата истина.
Алвис затвори телефона, преди да го убедя в това.
Започна да ми писва от този телефон. Изгарях от желание да го разбия в някое дърво или да го прегазя с джипа. Трябваше обаче да проведа още един разговор. Набрах Хуан, чийто номер бях запаметил в указателя.
Очакваше ме сериозен разговор.
— Чопо е мъртъв — казах аз.
— Да. Чух.
— Опитах се да го опазя, Хуан. Настина се опитах.
— Никой не те обвинява, Клайд. Отиде си по начин, по който винаги е искал. Самият той ми го е казвал.
— Въпреки това… трябваше да направя нещо повече. Или да се опитам да се справя сам.
— Не беше възможно. Нито едното, нито другото. Всичко е наред. Алехандро вече позвъни в Калифорния.
— Точно затова се обаждам.
— Хората на Алехандро вече пътуват насам. Чопо ще бъде отмъстен. И то зрелищно.
— Само една молба, Хуан. Кажи на Алехандро, че може да прави какво си иска с Хефе и хората му, но Алвис е мой, става ли?
Хуан въздъхна.
— Да не би да командваш армия, за която не подозирам, Клайд?
— Имам един доброволец, но там, където отивам, може би ще намеря и други.
— Ще намериш смъртта си, Клайд. Знаеш го, нали?
— Може би, но не мога да постъпя по друг начин.
След като затворих, влязох във фоайето на мотела и напълних пластмасова чашка с кафе, което миришеше на дъждовна локва от паркинга. Отпих две големи глътки, след което отново посегнах към телефона. Трябваше да проведа още един разговор… стига да помнех телефонния номер на дявола.
19
— Зики? — попитах аз.
— Може би. Кой се обажда, по дяволите?
— Бар.
Мълчанието бе последвано от рев:
— Клайд? Излезе ли най-после?
— Да. Преди по-малко от месец. Там ли те намирам, където каза, че отиваш?
— Да. В Ледвил. Върша си моята работа. С какво, по дяволите, си се захванал?