Искаше ми се и аз да можех да споделя миналото си с някого. Няколко кичурчета се бяха измъкнали от опашката и падаха върху очите й. Отместих ги нежно и ги пригладих зад ухото й.
— Затова я дадох… Мислех да се обърна към агенция за осиновяване, но все не събирах кураж и отлагах. Останах във фермата. Нямах пари да отида другаде. Както и да е… една сутрин седях на верандата и плачех. Минаха семейство Отърман… съседи, които отглеждаха кози през две ферми от нашата. Жената ме прегърна и ме покани на вечеря. По време на вечерята ми разказа своята история, призна, че не може да има деца, и ми направи предложение. Приех го. Те отглеждат дъщеря ми.
— И никога не си я посещавала?
— Не. Опитах се да я забравя. Не успях, разбира се, но се справях сравнително добре, докато ти не започна да човъркаш тази рана.
Извиних се.
— Непременно ще я посетя обаче — заяви тя. — Когато нещата се оправят, непременно ще я посетя. Не искам да си я върна, мина прекалено много време, а и семейство Отърман са добри хора. Искам обаче да я погледна в очите, да видя частица от себе си у някого другиго.
Кимнах отново. Сложих ръка на рамото й. Тя изсумтя и смени темата.
— Ето защо ще измъкнем Джен. Трябва да я видиш отново.
Опитах се да срещна погледа й.
— Няма да е лесно.
Али ме стисна силно за крака и отсече:
— Затова ще го направим заедно. По-добре с помощник, отколкото сам, нали?
Очите й се взираха в мен, оглеждаха ме, надяваха се, очакваха от мен да отговоря както трябва.
— Останеш ли с мен, може и двамата да не се измъкнем — отвърнах аз.
— В дългосрочен план, Бар, никой няма да се измъкне.
Включих на скорост.
— Ден за ден, нали?
— Именно.
Излязохме на магистралата, озовахме се под топлите лъчи на слънцето и се престорихме, че сме готови за това, което ще ни поднесе бъдещето.
21
Ледвил бе стар, занемарен и потънал в мръсотия. Подкарахме право към операта, паркирахме и излязохме, за да се насладим на пейзажа. Градът бе наистина много стар и много мръсен и приличаше на призрачно селище, из което обаче бродеха живи хора. Сградите бяха масивни постройки във викториански стил, магазини с фалшиви фасади като на обикновени къщи или внушителни тухлени мастодонти. Повечето бяха превърнати в бизнес центрове и жилищни сгради, но въпреки това бяха запазили старинната си атмосфера.
Човек буквално можеше да помирише барута и алкохола, които се носеха из разредения въздух, и да чуе как старите миньори си говорят — все спомени от времето, когато по улиците на Ледвил сновели трийсет хиляди души. Сега бяха останали едва две хиляди.
Градът бе разположен ниско в долината, заобиколен от всички страни от някои от най-високите върхове в щата. Планинските склонове бяха покрити със сняг, а тук, долу, където стояхме двамата с Али, в пукнатините на асфалта вече се показваха стръкчета трева. Повечето места на паркинга бяха пусти, обрасли с диви цветя. Нашето не беше.
В далечния край на паркинга бе спрял стар и очукан сив пикап. Други коли не се виждаха. Огледах по навик покрива на операта, околните сгради и улици за снайперисти. Не открих нищо освен гарвани и свраки. Видях, че през прозореца на шофьорската врата на пикала се издига облак дим, който вятърът бавно разнася.
Когато шофьорът излезе от кабината и тръгна бавно към нас, Али се скри зад гърба ми. Мъжът бе с няколко сантиметра по-висок от мен, ръстът му доближаваше два метра. Носеше широкопола каубойска шапка. Мръсната му джинсова риза бе грижливо прибрана в също толкова мръсни джинси. Когато приближи, видяхме големите увиснали мустаци над стиснатите устни, от единия край на които стърчеше пура. Лицето му бе обветрено и сбръчкано, а едното му око бе прорязано от широк белег, който започваше от веждата и свършваше до ухото. Съжалих, че оставих пистолета в джипа.
— Бар — поздрави ме той, когато дойде достатъчно близо, че да подуша миризмата на конска пот, пропила дрехите му.
— Зики.
Той захвърли дебелата си пура на паркинга и впери поглед в мен. Прошепнах на Али:
— Не пищи и не викай, каквото и да стане. Прибери се в джипа. Зики има странни представи за поздрав.
Тя сбърчи вежди, сякаш искаше да каже: „Каква ли щуротия ще направиш сега?“. После се запъти бавно към джипа.
Зики нави ръкави, отстъпи назад до средата на паркинга и заби здраво крака в асфалта. Сетне започна да рие с десния си крак и да пуфти като бик. Пуфтенето бързо премина в гърлено мучене. Отстъпих крачка назад и се приготвих. Свалих шапката си и я оставих върху капака на джипа.