— Какво ще правим, ако Ланс не е в лабораторията? Или ако хората на Джеф са ни излъгали?
Погледнах я и се опитах да прикрия безпокойството си.
— Съмнявам се, че са ни излъгали. В крайна сметка възнамеряваха да те убият.
Али предпочете да замълчи. Потри слепоочията си, после бутна седалката назад и затвори очи.
Пикапът на Зики продължи по тясно шосе, застлано с чакъл, след което свърна по черен път с дълбоки коловози. Изкачвахме се в планината и минавахме покрай кристалночисти езерца и поточета. Зърнах два бобъра да се къпят в едно от тях. Това ме разсея, макар да знаех, че трябва да следя внимателно пътя. Не можех да си обясня защо рискувам живота си — а и този на Али — в търсене на сестра, която не съм виждал от години.
Мисля, че това е свързано с егоизма. На определено ниво всички сме егоисти. Налице е еволюционен механизъм, който гарантира оцеляването на вида — индивидите трябва да живеят достатъчно дълго, за да започнат да се размножават. В същото време обаче съществуват различни нива на егоизъм. Храната, дрехите и покривът над главата са базовото, основното ниво, единственият истински егоизъм, необходим за оцеляването на човека. На следващото ниво действат социални механизми, които ни помагат да се впишем в рамките на дадена група. И взаимопомощта между членовете на семейството е един от тези механизми. Обичам семейството си и ако някой от членовете му се нуждае от помощ, аз съм на негово разположение. Истината обаче е, че помагах на Джен най-вече от чувство за вина. Чувствах се виновен, че не съм бил с нея в момента, когато е имала най-голяма нужда от мен.
Видях двата червени стопа пред мен и се върнах в настоящето. За малко да се блъснем в пикапа на Зики, който буквално скочи на спирачките, зави рязко наляво и навлезе в тясна просека между трепетликите. Последвах го, макар джипът да поднесе и едва не се преобърна. Пътят сред дърветата се оказа доста къс и ни отведе пред порта от бодлива тел, а после и на горска поляна, осеяна с дървени постройки, край които пасяха коне.
Събудих Али и й казах, че сме пристигнали.
— Къде? — попита тя, докато излизаше бавно-бавно от царството на сънищата.
— В чифлика на Зики.
— Че кой използва тази дума в наши дни?
— Зики. Внимавай с него. Подай ми раницата.
Тя ми я подхвърли, а аз паркирах до пикапа на Зики. Намирахме се пред голяма хижа от дървени трупи, сгушена сред северните склонове на планината. Сигурно това е домът му, помислих си аз, тъй като бе най-голямата сграда наоколо и единствената с прозорци. Виждаха се стари плевни, заграждения за конете, бараки за юзди и седла, складове за зърно, всичките заобиколени от три реда бодлива тел, увиснала на места между прогнилите дървени колове. На далечната поляна пасяха коне, които скубеха нисичката трева, показала се между преспите сняг. Извадих ножа си от раницата и го подадох на Али.
— Вземи. Скрий го у себе си. Използвай го, ако Зики откачи. Не го заплашвай, направо го забий в него. Ей така. — Показах й, като протегнах ръка и имитирах мушкане. — Ясно ли е?
— Знам как се борави с нож. И нямам проблем да го използвам. Тръпки ме побиват от този тип.
Кимнах, извадих пистолета от раницата и го прибрах в джоба на якето си.
— Нямаш представа на какво е способен — отвърнах аз.
Проследихме с очи как Зики излиза от пикапа си и го последвахме. Озовахме се на дървената веранда, а от там в хижата.
Оказа се непретенциозно жилище само с две помещения. Дневната бе просторна и в нея имаше голяма квадратна дървена маса и няколко стола. В ъгъла стоеше стара печка, до нея — бюфет с чинии, тенджери и тигани. Там беше и мивката. На стената имаше рафт, увиснал под тежестта на наредените книги, а до него — изтърбушен фотьойл. Вдясно се виждаше тесен отвор, който водеше към спалня с едно легло и ракла. Единствените модерни уреди, които видях в цялата къща, бяха мобилният телефон, оставен на масата, и ловните пушки с оптически мерници, наредени на стойка до вратата.
Зики придърпа два стола и се ухили.