— Седнете, оставете си багажа. Господи, Бар, ако знаеш откога не съм имал гости. А и не съм виждал никого освен онези, които срещам в града, разбира се, от… повече от година. Дай да поседнем, да си почешем езиците. И бездруго днес не можем да направим нищо повече. Скоро съвсем ще се стъмни. Истинското лято ще дойде чак след няколко месеца.
Развоят на събитията ускори пулса ми и накара сърцето ми да запрепуска в галоп. Всяка клетка, способна да разсъждава рационално, ми крещеше да напусна тази хижа. Въпреки това седнах, но без да вадя дясната си ръка от джоба. Али се настани до мен. Усмихна се и на двама ни, но държеше ръцете си под масата.
Погледнах към прозореца, обърнат на запад, и видях безкрайна гора да огражда постройките. Проследих как слънцето докосва бавно склоновете на… може би Масив, а може би някой друг планински връх. Трябваше да следя по-внимателно пътя насам. Между нас и Ланс се простираха хиляди декари пустош, а аз нямах представа къде точно се намирам.
— И така — започна Зики, след като се облегна на стола си, — къде се запознаха влюбените птички?
Не бях мислил за двама ни с Али в тази светлина, а по-скоро като за глупака и неговата спътница.
— Измъкна ме от една каша — отвърна Али и ме стрелна косо с поглед.
Зики се засмя.
— По дяволите, Бар. Докога ще нагазваш в дълбокото, докато се опитваш да помагаш на другите? Трябва да призная обаче, че този път си избрал добре кого да спасиш — ухили се той.
Али се усмихна, но ръцете й изглеждаха заети под масата.
— Още една дума, Зики. Само още една. След това…
Не довърших изречението и вдигнах ръце в жест, който означаваше: кой знае?
— Разбира се, разбира се. Шегувам се, Бар. Винаги си бил прекалено чувствителен. Винаги си гледал да не засегнеш чувствата на другите. И винаги си се грижил за по-слабите. Защитникът на безпомощните. След като излязох, прочетох доста за хора като теб. — Той посочи рафта с книгите и продължи: — За рицарите, за каубоите от онези уестърни, за хората, които се грижат за другите. Стори ми се странно, но знаеш ли какво се случва с тях в крайна сметка?
— Защо ли имам предчувствието, че ти ще ни кажеш? — отвърнах аз.
— Умират. Така историята става още по-хубава. Нали разбираш, стават мъченици, а читателите обичат героите, които жертват живота си за другите. А какво става с такива като мен? За нас няма много истории. Защото ние се грижим сами за себе си и така преуспяваме. Ние сме мнозинството, Бар. А вие ще отмрете. — Той се засмя отново и стана. Върна се след малко с бутилка ръжено уиски и три чаши. — Неизбежно е. Просто няма живи герои. Най-добрите герои са мъртвите герои. — Наля уискито в чашите, в очите му играеше весело пламъче. — Не се обиждай. Не ме разбирай погрешно. Просто светът е устроен така. Знаеш го. В противен случай нямаше да ми се обадиш. Нямаше да се нуждаеш от помощта ми. Хора като нас също имат своето място под слънцето.
Отпих бавно от чашата. Бях слушал тази реч всеки ден, който бях прекарал зад решетките. Зики бе рядък случай на социопат, който защитава възгледите си и го прави добре. Али отпи бързо от чашата си и пое рязко дъх през зъби.
— Добре, да се залавяме за работа — предложих аз. — Познаваш ли този тип Алвис?
Зики напълни отново чашата си.
— Не, не го познавам. Не познавам много хора. Присъствието им не ми се отразява добре. — Той отпи нова глътка. — Но съм чувал за него. Бърка метамфетамини на кристалчета в моята планина и ги продава наоколо. Не че ми е искал разрешение да се намърда тук. Говорят, че някакъв дилър от Канзас се опитал да го прецака с парите преди време. Нашият господин Алвис се заел лично с въпроса и извадил с лъжичка очите на дилъра.
Мили боже!
— Трудно ли ще го открием?
— О, без проблем. Това са моите планини. Имам представа къде се подвизава. Мисля, че е на трийсетина километра от тук. Попаднах на нови постройки в един малък каньон. Там се носи такава воня, все едно са отворили крематориум. Дрогата им мирише толкова гадно, че плаши конете ми. Действат с голям замах обаче. Пренасят стоката с големи камиони. Виждал съм хората му да карат нови джипове, но само един се вози в голям стар лендровър. Мислиш ли, че това е твоят човек?
— Възможно е — отвърнах аз и отпих нова глътка. Уискито беше хубаво и започваше да ми се услажда. — Стигал ли си по-близо до това място?
— Много ясно. Стига бе, Бар. Да не мислиш, че правя всичко това само заради теб? Бях в планините преди около седмица. Копах дупка на по-малко от два километра от базата им. А това е истинска база, и то каква! Триметрова ограда, бодлива тел, един портал откъм южната страна. Към нея водят два пътя, единият се качва по склона, другият се спуска. Но… — Зики пресуши чашата си и се пресегна за полупразната вече бутилка. — Охраната им е слаба. Някакви наркоманчета на входа и още няколко, които обикалят с оръжие в ръка. Задната част е неохранявана, а теренът там опира в гората. Фасулска работа — усмихна се той.