Завъртя се към мен и ме погледна. Долових топлия й дъх върху лицето си.
— Да.
— Мисля, че не мога да заспя.
— Аз също. А трябва. Утре ни очаква тежък ден.
— Не мога да заспя, още не…
— Защо?
— Може да има мечки. Или…
— Или какво?
— Когато танцувахме в Стиймбоут, не ти ли мина през ума да ме целунеш?
Приближих се към нея.
— Може би.
— А искаш ли да ме целунеш сега?
— Искам.
— Направи го тогава.
И аз го направих. Поставих нежно ръка на врата й и я притеглих към мен. Целунах я леко. Тя ме отблъсна.
— Какво беше това, Бар? Да не сме в прогимназията? — Али се примъкна към мен и ме сграбчи за раменете. — Това е целувка! — обясни тя и притисна здраво меките си устни в моите.
После продължи да ми показва кое как се прави.
Пет минути по-късно бяхме останали без дъх. Взирахме се един в друг на слабата светлина. Беше повече от достатъчно. Свалихме ризите, изхлузихме панталоните, а това е доста трудна задача, ако човек не се изправи или не излезе от спалния чувал. Гладка, копринено нежна кожа се притисна към груба, осеяна с белези кожа. Студените ни устни се докоснаха, топлият ни дъх се смеси, трудният ден и предишната нощ потънаха в забрава.
Мина толкова добре, че го направихме отново. После се отпуснахме, останали без сили, прегърнали се като корабокрушенци. Палатката ни играеше ролята на спасителен сал, който се носеше над море от насилие и лудост. Открихме в сумрака спалния чувал и се напъхахме дълбоко в топлите му найлонови гънки. Не знам как, но напипахме и оръжията и ги върнахме на предишните им места. Тогава чухме смеха.
Той се понесе на крилете на студения нощен вятър. Приличаше на вой на хиени, но ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая чухме:
— Лека нощ, влюбени птички!
По дървената веранда отекнаха тежки стъпки, последвани от затръшване на врата.
Придърпах топлото голо тяло на Али към себе си и стиснах пистолета. Унесохме се в сън.
23
В мрака, който цари малко преди изгрева на слънцето, ме събуди конски тропот. Зики прекарваше бавно един жребец покрай палатката ни. Топуркането на копита и ботуши замлъкна, последвано от тих въпрос:
— Бар, буден ли си?
— Да — отвърнах тихо, за да не събудя Али, която продължаваше да спи.
— Размърдай си задника тогава и ми помогни да оседлаем проклетите коне.
— Добре, хубавецо, дай ми една минута.
Чух го да изсумтява, след което да се отдалечава. Не спираше да мърмори, че е на крак от часове, че не се е наспал като хората, докато други са се въргаляли в сеното, че конете отказват да се оседлаят сами и прочие. Накрая оплакванията му заглъхнаха в далечината. Намерих дрехите си и ги облякох набързо, а пистолета прибрах в кобура, който закачих на колана. Вече нямаше смисъл да го крия.
Преди да изляза от палатката, погледнах Али. Лицето й изглеждаше по детски невинно, но тялото й излъчваше невероятна чувственост. На гърба й имаше малки белези, резултат от горещи въгленчета или нажежен метал. На едната предмишница има множество малки хоризонтални белези, които ми напомняха за резките, с които затворниците отбелязват времето, прекарано зад решетките. Явно по някое време бе изпитала необходимостта да усети болка и се бе порязала, за да се почувства жива. Имаше още белези и татуировки, които не бях забелязал по-рано. Те бяха доказателство за това колко малко познавах Али и колко много си приличахме.
Тя се размърда под погледа ми, вдигна глава и се усмихна.
— Добро утро.
Али притегли главата ми за страстна целувка.
— Трябва да тръгваме — напомних й аз.
— Знам. Ще се приготвя бързо.
Посегнах към ципа на палатката.
— Ей, Бар?
— Да.
— Само едно нещо… не мога да яздя.
— Страхотно!
Метнах пушката на рамо, измъкнах се от палатката и се запътих към Зики в студения утринен въздух. Той стягаше ремъка на последния от четирите коня, които стояха край коневръза. Погледна пистолета, после пушката и видя, че дулото е достатъчно широко, че да пъхне пръста си в него.
— Какво е това, Бар? Да не очакваш да срещнеш слон?
— Ако очаквах, щях да взема по-голяма пушка. Какво си ни приготвил? — попитах аз и кимнах към конете.
Зики затегна ремъка и оправи колана си. Забелязах големия револвер, увиснал ниско на бедрото му. Той също не криеше нищо. Погали по врата най-близкия кон. Над гривата му се вдигнаха гъсти облачета фина прах и се понесоха към просветляващото небе.
— Това е Небулус. Моят кон. Жребец. Най-добрият наследник на Чимни. Струва към петнайсет бона. До него — каза той и посочи пъстра кобила — е Шийла. Тя е за приятелката ти.