— Какво общо има това с Джен? — попитах аз, воден от неприятно предчувствие.
Замесех ли се в подобни неща, можех да се озова в затвора.
— Онзи тип изчезнал преди седмица. Последния път, когато го видели, бил в компанията на Джен.
— О! — възкликнах аз.
— Да. Всички го търсят. Прекратил е доставките на добри метамфетамини. Говори се, че щял да предложи нещо много по-качествено, но спрял кранчето, за да изостри апетита на клиентите, когато пристигне новата стока.
— И как се казва този тип?
— Не попитах. Не исках да навлизам в подробности, след като нямам нищо общо с това.
— Значи да започна от „Избата“, така ли?
— Така каза Алехандро. Големият шеф е изчезнал, но заведението се държи от по-малкия му брат, който продава марихуана. Когато разполага със стока, разбира се. Алехандро предлага да поговориш с барманката, красива брюнетка на име Али Мартин. Но внимавай.
— Познаваш ме — отвърнах му. — Винаги внимавам.
— Много добре те познавам. Затова те предупредих да внимаваш. Гледай да не стъпиш в гнездо на гърмящи змии, че някоя може да те ухапе.
— Добре, добре.
— Още нещо — продължи Хуан. — Чопо излезе неотдавна и идва насам, за да помогне на брат ми. Знам, че вие с него сте имали вземане-даване преди години. Може да се съгласи да ти помогне.
— Ясно, Хуан, благодаря. И кажи на…
— Да, да, ще й кажа. Гледай да не загазиш!
Той затвори.
Половин час по-късно влязох през главния вход на „Избата“. Посегнах под якето си, първо отдясно, после отляво, за да се уверя, че петнайсетсантиметровият ми касапски нож „Грийн Ривър“ и компактният ми 40-калибров пистолет са на местата си. Пристъпвах бавно, за да могат очите ми да привикнат със сумрака. Барът миришеше на урина, плесен и вкисната бира. Долових и още нещо: острата, парлива миризма, която се носи около наркоманите. Тя ми напомни за долнопробните кафенета в Боливия, където местните идваха след края на смяната, за да прочистят гърлото си от прахоляка, който се вдигаше при сушенето и стриването на кокаиновата паста. Ако прокълнатите души имаха миризма, тя щеше да бъде досущ като тази в „Избата“.
Барплотът вдясно заемаше цялата дължина на помещението, а покрай него бяха наредени дванайсет стола, на пет от които седяха мъже. Вляво имаше няколко маси, една от тях играеше ролята на възглавница за трима души, които сякаш бяха предали богу дух, но всъщност спяха. Барманката, красива млада жена с конска опашка, крещеше нещо на мъж, който се бе облегнал на бара. Той се отдалечи гневно и се върна на мястото си.
Четиримата, които заемаха останалите столове, се намръщиха заплашително, когато минах покрай тях и седнах. Барманката се престори, че не ме забелязва. След като изчака известно време, за да покаже на четиримата на чия страна е, тя дойде при мен и взе поръчката ми. Канадско уиски с евтина бира. Моят вариант на коктейл „Бойлмейкър“.
Четиримата се размърдаха по местата си, развълнувани от нещо. Очите им шареха из помещението, а самите те се стряскаха от време на време. Явно им се привиждаха паяците по стените и хора молци по ъглите. И четиримата наркомани бяха бели, слаби и високи. И приблизително на една възраст. Всичките бяха облечени с широки ризи и торбести панталони, а бейзболните им шапки бяха завъртени настрани. Говореха бързо, накъсано, а жестовете им напомняха зле усвоено бойно изкуство. От време на време поглеждаха към мен, сочеха ме и започваха да се подхилкват или направо да се заливат от смях. Единият се изплю в краката ми. Усмихнах се, кимнах и вдигнах чашата с уиски.
Тримата на масата явно се завръщаха от „дългата разходка по луната“, както любителите на метамфетамина наричаха времето, което бяха прекарали надрусани. Бяха положили глави върху мършавите си ръце, а един от тях дори изхърка.
— Вие ли сте Али? — попитах барманката, която сваляше някаква бутилка от най-горния рафт, за да избърше дебелия слой прах върху нея.
— Може би.
— Познавате ли момиче на име Джен Бар?
Тя се усмихна по начин, който ми подсказа, че знае много неща. След като върна бутилката на мястото й, отвърна:
— Може и да я познавам. Ченге ли си?
Запретнах ръкавите на ризата, за да й покажа белезите и татуировките.
— Да ти приличам на ченге?
Тя се засмя.
— Всички имат татуировки. Дори ченгетата.
Нямаше какво да възразя. Когато напуснах страната, единствено моряците, рокерите и затворниците се татуираха. А доколкото бях успял да видя след завръщането ми, всички — включително баби и внуци — бяха започнали да се татуират.