— Нали каза да те следвам! Ето, следвам те — отвърна тя.
Можех единствено да се засмея, доволен, че не бе последвала пощурелия ми кон през портата.
— Не ми се смей, по дяволите! Не е забавно! Нали ти казах, че не мога да яздя!
— Забавно е — отвърнах с усмивка и поведох коня й към Зики.
Али кипеше от яд и ми хвърляше гневни погледи.
— Майната ти, Бар!
На Зики му отне десет минути да настигне Попкорн и да го върне обратно, докато аз държах поводите на Джес и Шийла.
— Да не си забравил как се язди? — попита той, докато ми подаваше поводите на непокорния жребец.
Изглеждаше разочарован, че още дишам.
— Не — отвърнах му, — припомнях си как се пада.
Яхнах Попкорн, подкарах го отново в кръг, настроен за родео или каквото там ми беше приготвил Зики. Ако искаше да се отърве от мен, трябваше да положи повече усилия.
24
Два часа по-късно се движехме в хубав малък конвой под топлото утринно слънце. Конете се бяха успокоили и пристъпваха безмълвно в индианска нишка. Движехме се по пътека, толкова тясна, че едва се намираше място за копитата на конете. Следвахме гънките на планината. Високите дървета, полюшвани от бриза, шепнеха и пееха под акомпанимента на свраки и сойки. Вятърът навяваше аромат на сняг, борове и хвойни. Извърнах се на неудобното кожено седло и погледнах Али.
— Извинявай! — казах аз.
Тя не отговори, зареяла поглед сред дърветата.
Обърнах се отново напред. През последния час Али започваше да свиква с ездата, но продължаваше да се цупи, защото й се бях присмял. Не отронваше нито дума, от време на време галеше Шийла по врата и се наслаждаваше на природата.
Зики, който яздеше пред мен, запали пура и се обърна, за да ни погледне.
— След малко излизаме на кръстопът. Ще тръгнем вляво и ще поемем по пътеката, която ще ни отведе до базата на Алвис. Вдясно има каньон, в който работя от време на време… търся злато. Заклевам се, Бар, че това е едно от най-негостоприемните места на планетата. Трябват ми няколко часа, за да сляза с коня на дъното на каньона. Наоколо са само скали. Реките са толкова буйни, че никъде няма да видиш такива бързеи, а от склоновете падат гранитни канари с размерите на кон. Прекарах там една седмица миналия сезон, но така и не успях да стигна до езерата в края на каньона. Наричат го Куотърмун. Както казах, никога не съм стигал до езерата, но се върнах в града със злато за цяла хилядарка.
Зики се обърна, завъртя се на седлото наляво-надясно, докато го намести точно в центъра на гърба на своя жребец. Посочи с пурата дърветата и каньоните под нас, а димът от нея се понесе към ясното синьо небе.
— Това е райско кътче. И става още по-красиво. След няколко километра ще навлезем в същинската пустош. Природен резерват. Достъпът на автомобили е забранен. Който иска да дойде, трябва да върви пеша или да язди кон. Ние ще яздим цял ден. По това време на годината най-вероятно няма да срещнем други хора. По-късно ще започнат да се мъкнат разни къмпингари, ще изцапат и умиришат всичко. Не че ловците и златотърсачите като мен са цвете за мирисане.
Във всеки случай планините ми ще започнат да гъмжат от хора. Аз обаче разбирам защо идват. Гарантирам ви, че ще видите някои от най-прекрасните места, които Бог е създал.
Засмях се наум. Зики да споменава името Божие? Това си беше виц! Едва ли имаше по-голям грешник от него. Но беше прав, отдавна не бях виждал толкова красив пейзаж. Чувствах се прекрасно, че мога да се потопя в чистия и разреден планински въздух, да бъда заобиколен от дървета и животни, от скали и реки, да яздя отново, въпреки че вътрешната част на бедрата ми започваше да ме боли. Долових остро, пронизително цвърчене на катерица, която предупреждаваше съседите си, че минаваме под нея. Реката на дъното на каньона препускаше разпенена между канарите и изпращаше фини пръски нагоре към небето.
Зики продължаваше да говори:
— … след което ще стигнем до една хубава долчинка, сгушена сред борове и трепетлики. Ще пренощуваме там. Няма да разполагаме с кой знае какви удобства, но поне ще имаме вода. Прясна вода от разтопен сняг. Няма нищо по-хубаво от нея. Освен уискито, разбира се. Ще бъде студено обаче. Температурите ще паднат под нулата. Сега сме на около три хиляди и двеста метра, а докато стигнем там, ще се качим поне на три и триста. Да си починем тук — предложи Зики, когато излязохме на малка горска поляна. — Конете имат по-големи бели дробове от нас, но и те дишат трудно по тези места.
Не бях забелязал, докато Зики не го спомена, но наистина се бяхме изкачвали цяла сутрин. Сега дърветата бяха по-малки, въздухът — по-разреден, а слънцето въпреки студа сякаш грееше по-топло. Задуха вятър и ме принуди да облека якето си, тъй като ледените повеи, които се спускаха от заснежените върхове, пронизваха костите ми.