— Добре ли си? — попитах Али, докато слизаше грациозно от коня си.
Тя ме изгледа кръвнишки, потупа Шийла по хълбока и каза:
— Задникът ме боли до смърт.
Свих рамене. Често ми се бе налагало да яздя, но винаги предпочитах да ходя пеша и да нося багажа си на гръб като някой от онези мръсни къмпингари, които Зики ненавиждаше. По тези места обаче най-добрият начин на придвижване бе именно с кон.
Зики скочи елегантно от седлото като Джон Уейн, за когото всъщност се мислеше. Оправи колана с кобура и се ухили:
— Свиквай, хубавице!
Той извади от чантата плик със сушено говеждо и попита:
— Има ли гладни?
Умирах от глад, планинският въздух само засилваше апетита ми, но изчаках Зики да си вземе пръв, преди да посегна към плика. Той забеляза колебанието ми и попита:
— Какво? Да не мислиш, че ще отровя един от най-добрите си приятели? Или красивото му гадже? За кого ме смяташ, Бар? Още ли ми се сърдиш за снощи? Казах ти, че само те дразнех, нищо повече. Не те бях виждал толкова отдавна, че реших да се пошегувам с теб. Ще простиш ли на стария си приятел?
Кимнах, взе парче сушено месо и подадох останалото на Али. Беше твърдо и жилаво, едва не си счупих зъб в опит да го сдъвча, но беше вкусно и казах това на Зики. Той се ухили доволно.
— Така е. Сам го приготвих. От лос е. По тези места още се срещат големи лосове. Много ги обичам. Вкусни са и имат достатъчно месо да изкарам цяла зима с един от тях. Освен това ловът им е лесен, стига да имаш пушка и да си достатъчно далече. Защото озовеш ли се прекалено близо, те могат да се превърнат в най-опасните животни на Земята. Дори мечките гризли стоят настрана от тях.
Зики бръкна в джоба на елека си и извади нова пура. Пушеше като комин — като мен, предполагам, когато бях в лошо настроение. Запали и каза:
— Почти стигнахме. Два часа, докато изкачим онзи хребет, после още два, докато се спуснем в долината. Там ще лагеруваме. Ще повървим още малко, ще превалим онези хълмове и ще се спуснем в базата им. — Той дръпна силно, издиша дима и продължи: — Казах ли, че базата на Алвис е била някога една от най-големите мини в района? Някъде в края на деветнайсети век.
Продължи да говори, но не му обърнах особено внимание. Не ставаше въпрос за обикновени хълмове. А за най-високите върхове в Колорадо. Утре ни очакваше труден ден: планински преход, атака срещу базата на наркотърговец и оттегляне с Джен. Ако Джен беше там. В противен случай щях поне да получа информация къде да я открия.
Зики не млъкваше. Али изчезна сред дърветата, вероятно за да клекне сред храстите. Зики се обърна, видя, че сме останали само двамата, и млъкна. Усмивката му изчезна.
— Казах ти вече, че снощи само се шегувах — заяви той със студен и безмилостен глас. — Но ако отново насочиш пистолет срещу мен, най-добре ще е да натиснеш спусъка.
Той впери в мен неумолим безжизнен поглед, същия, който бях виждал в Мексико, същия, от който стомахът ми се свиваше на топка, а кръвта ми замръзваше във вените.
— Това е последно предупреждение.
Не отстъпих. Положих усилия да издържа на погледа му и да разтегна устни в налудничава усмивка. Изпитах облекчение, когато Али се върна и застана зад мен. Не посегна към ръката ми. Не ме прегърна през кръста. Не помръдна от мястото си, но попита нетърпеливо:
— Готови ли сте?
Зики мигом се усмихна отново, както умее само човек, който е водил туристически групи, и се провикна:
— Качвайте се на конете! Очаква ни дълъг път до лагера.
Зики познаваше маршрута и скоро достигнахме мястото, което ни бе описал. Живописна долчинка, сгушена сред планинските склонове, с ручей и достатъчно дървета. Заехме се с устройването на лагера и не след дълго разтоварихме багажа, а конете започнаха да пасат тревата наоколо.
Показах на Али къде да разположи спалните чували — под най-големия бор с най-гъстата корона, за да имаме покрив през нощта. Зики стъкми малък огън и разстла постелката си до него, после напълни няколко канчета вода от леденостудения поток.
— Мармот за вечеря? — попита той и остави водата до огъня.
— С удоволствие — отвърнах аз.
— Какво е това? — попита Али и дойде при нас.
— Малък гризач. Прилича на лалугер — отвърна Зики. — На вкус е като морско свинче.
— Да не би да си го донесъл със себе си? — продължи да разпитва тя.
— Не — призна Зики през смях. — Ще намеря някой и ще го застрелям.