Не се ли опасяваш, че в базата могат да чуят изстрелите? — попитах аз.
— Често ловувам тук. Няколко изстрела не би трябвало да ги разтревожат.
— Добре. Пистолети — казах аз и погледнах към Зики. — Аз ще тръгна по течението, а ти срещу него. Трийсет минути. После ще се върнем тук и ще видим кой е извадил по-голям късмет.
Зики кимна и се отдалечи бързо. Очите му вече шареха по скалите за скрити сред тях мармоти. Казах на Али да събере още дърва за огъня и да го поддържа, като обещах да се върна скоро. Отвърна ми да не й нареждам какво да прави. Напомних й, че нямам вяра на Зики, затова да държи пушката под ръка, в случай че той се върне по-рано и понечи да направи някоя глупост. Отвърна ми, че ще се справи.
Чух изстрел нагоре по течението, последван не след дълго от още един, но по-далечен. Зики се отдалечаваше от лагера, а аз вече губех състезанието. Тръгнах надолу по течението с надеждата да намеря нещо за вечеря.
25
Върнах се в лагера двайсет минути по-късно с четири изкормени и почистени мармота. Слънцето бе започнало да се скрива зад върховете, което означаваше, че разполагаме с около час дневна светлина, но не исках Зики да се върне преди мен и да остане сам с Али.
Докато ловувах, си припомнях трудни моменти от детството, тревожех се за Джен, връщах се към случки от престоя ми в Африка и Южна Америка. Пустошта действа така — в състояние е да те върне много по-назад в миналото, отколкото цивилизацията. Това именно е причината онези от нас, които прекарват по-голямата част от живота си в уединение сред пущинаците, да полудяват.
Али бе домъкнала цял дънер до огъня и бе седнала върху него. От време на време хвърляше сухи клонки в пламъците. Видя изражението ми и веднага разбра къде съм.
— Трудно ти е да останеш в настоящето, а, Бар?
Свих рамене и нанизах мармотите на пръчка. Седнах на дънера до Али и пъхнах мъртвите животинки в огъня.
— Кажи ми какво си мислиш — започна тя.
— Че съм видял твърде много лоши неща. И се каня да видя още.
Али кимна.
— Това е още една причина да останем в настоящето и да живеем ден за ден. Огледай се, Бар. Погледни дърветата, птиците, конете… Заобиколени сме от такава красота, но няма да можеш да й се насладиш, ако затънеш в миналото или се тревожиш за бъдещето. Може никога да не я видиш отново.
— Не ме разбираш правилно — отвърнах й аз. — Искам да приключа с това. Да видя сметката на Алвис и да прибера сестра си у дома. Колкото повече време минава, толкова по-голяма става вероятността да не успея.
— Няма смисъл да се тревожиш сега. Не бива да правиш друго, освен да се фокусираш върху вечерята.
Свих рамене и се замислих дали да не запаля цигара. Прогоних тази мисъл и обърнах месото върху огъня.
— Странно — отбеляза тя и наруши тишината. — Двамата с Ланс не сте чак толкова различни.
— Това не е нито забавно, нито вярно.
— Добре, може да не е забавно, но ми се струва интересно. Но е вярно, че и двамата мачкате всичко по пътя си. Наумите ли си нещо, не се спирате пред нищо, за да го постигнете. Няма значение кой ще се изпречи на пътя ви. Единствената разлика между вас е, че Ланс мисли изцяло за бъдещето, интересува се единствено от това да направи империята си колкото се може по-голяма. Интригите и убийствата са неговият начин да се изкачи на върха. А ти… ти си затънал в миналото и непрекъснато гледаш назад.
Имаше логика в думите й. Имаше обаче и още една разлика. Аз постъпвах правилно, а Ланс — не.
Али видя изражението ми и побърза да продължи:
— Не твърдя, че не си прав или че не бива да го правиш, Бар. Понякога… когато човек е толкова опасен като Ланс, е необходим друг, също толкова опасен, който да премахне заплахата. Това си ти.
В този момент в лагера ни се върна Зики, нарамил наниз с шест мармота. Засмя се, когато ме видя да седя на дънера, и преброи животните, които бях донесъл.
— Аз печеля — обяви той и окачи улова си на един клон.
Порови в кошовете, извади съдовете за готвене и се залови да приготвя вечерята. Ухили ми се и каза:
— Не можеш да ме победиш в нищо, Бар!
Свих рамене и поставих ръка на кръста на Али. Тя не се отдръпна.
Останахме край огъня и вечеряхме доволно, а после дневната светлина започна да отслабва и звездите заблестяха в нощното небе. Поставих по-голям дънер в огъня, който да гори и да ни топли през цялата нощ.
— По-добре ли се чувстваш тук? — попита Зики.
Наистина се чувствах по-добре, затова се усмихнах. Звездите, свежият дъх на борове, студеният чист въздух прогониха страховете от утрешния ден и недоверието ми към Зики. Не можех да се отпусна истински, но той беше прав.