— Тук е много по-красиво, отколкото край границата.
Зики се изплю в краката ми и попита:
— С какво се занимаваше, след като излезе?
Изтрих мазните си длани в панталона.
— Навън съм едва от две седмици. Прекосих границата с Тексас близо до Джаспър. Помогна ми онзи тип, с когото се запознахме в Тихуана. Купих пикапа му и потеглих на север. Направих опит да се свържа със сестрите ми, но само Джен искаше да има нещо общо с мен. Знаеш останалото.
— На север ли ще отидеш? Там е доста студено.
Кимнах.
— Но ще бъде приятен контраст след джунглата и онази прашна яма в пустинята, в която бяхме затворени.
— Търсиш ли си работа? — попита Зики и втри мазнината от мармотите в мустаците си, за да завърти краищата им нагоре.
Поклатих глава.
— Ще се опитам да стоя далече от цивилизацията, поне за известно време. Може да стана трапер, да се установя някъде, да кача някой килограм. Не искам да се забърквам в повече конфликти. Този ми е последният. Дните ми на наемник са преброени.
— Жалко. Можех да ти намеря работа по тези места.
— Работата, която имаш предвид, е прекалено опасна. Не искам да се върна в затвора. Ти също трябва да се замислиш за това, освен ако не ти е харесало зад решетките.
— Внимавай, Бар! Правя каквото си искам. Никой не ми казва какво да е то. Дори ти!
Не ми допадна насоката, в която поемаше разговорът ни.
— Това беше съвет. Не се сърди.
Едното око на Зики потрепна. Плъзнах ръка в джоба на якето. Али се намеси:
— Ей, момчета, не се карайте.
Настъпи тишина. Не се чуваше никакъв звук освен пукота на клоните в огъня. Зики се отпусна и аз извадих ръка.
— А ти, госпожице? Каква е твоята история? Как се събра с този загубеняк? — попита Зики и изплю тютюнев сок в пламъците.
— Всъщност не е толкова лош… — отвърна Али.
— Благодаря — казах аз.
— … за лузър — довърши тя.
— Благодаря — повторих аз, този път с помръкнал ентусиазъм.
Зики се засмя. Този път смехът му прозвуча искрено, не беше обичайното му налудничаво хихикане, а идваше от корема.
— Не отговори на въпроса ми. Как се запознахте? Какво, по дяволите, видя в него?
— Казах ти и преди. Помогна ми да се измъкна от една каша. Освен това исках да напусна града. Бар пътуваше в моята посока, затова се присъединих към него. Така се озовахме тук.
— Да бе, да — отвърна Зики. — Обзалагам се, че не е било толкова просто. Добре, щом не искаш да споделиш с мен край огъня, когато е най-подходящото време да си разкажем подобни истории, нека аз ти разкажа как се запознах с Клайд Бар.
Зики се изправи, направи знак с ръка да го изчакаме минутка, след което изчезна в мрака и се върна с бутилка ръжено уиски. Отпи голяма глътка, подаде бутилката на Али, която отказа, и я връчи на мен. Аз също отпих голяма глътка. Не исках Зики да говори за мен, но още по-малко исках да направя опит да го спра. Върнах му бутилката.
— На юг от границата, близо до Хуарес, има голям затвор. Бях там от две години, гледах си живота и не се забърквах в неприятности, когато един ден чух страшна суматоха в централния двор. Това всъщност не е двор като в американските затвори, а прилича по-скоро на търговска уличка в Хуарес с магазини и сергии. Винаги кипи оживление, винаги става някаква бъркотия, но един ден врявата бе по-силна от обичайното.
Затова оставих Библията, която четях в този момент, и слязох долу да видя какво става. Проправих си път с лакти сред тълпата от мексиканци, събрала се около няколко типове, които се млатеха зверски. Бяха се вкопчили един в друг, сякаш това бе олимпийски финал и те се биеха за златния медал. Трима огромни мексиканци, от онези, които по цял ден не правят нищо друго, освен да вдигат тежести и да позират пред огледалото, се биеха с мръсен брадясал тип.
Въобразяваха си, че вече е паднал в ръцете им, тъй като го бяха притиснали в ъгъла на оградата, но тогава той направо откачи. Божичко, момиче, трябваше да си там и да го видиш! Последва вихрушка от удари с лакти, юмруци, колене. Приличаше на побъркана горила, на която някой току-що е откраднал банана. Приличаше на брадато торнадо. В един момент и тримата се озоваха проснати на земята и започнаха да пъшкат като крави в родилни мъки. Беше страхотна гледка.
И тогава може би десетина други мексиканци се нахвърлиха срещу Брадатия. А те бяха въоръжени с ножове. По това време аз не правех нищо, стоях си на мястото, зяпах боя и се възхищавах на грингото, а после си казах, че ние, англосаксонците, трябва да си помагаме. Затова извадих два ножа от ботушите и се втурнах напред. Започнах да мушкам и ръгам. Хвърлих единия нож на брадатия тип, опряхме гръб в гръб и продължихме да се бием с мексиканците. И знаеш ли докога? Докато те не се озоваха на земята целите в кръв, а други пожелаха да заемат мястото си. После се появиха надзирателите с техните щитове и палки. Заключиха ни с Брадатия в карцера за една нощ. Не си казахме нито дума, само си кимнахме и легнахме да спим.