— Липсва ти, нали? — прошепна Зики.
Свалих бинокъла, наместих пушката на рамо и се усмихнах. Студеният вятър погали брадата ми. Изправих се и кимнах.
— Малко.
Бях започнал да разсъждавам върху това предишната вечер, докато лежах под боровете в чистия нощен въздух. Колко пъти за тези петнайсет години, през които бях скитал по света, бях скачал от сън и грабвал автомата, готов да се втурна през глава в поредната опасност? Вълнението, което ми носеше подобна мисия, подобен… лов, никога не ми омръзваше. Онова, което не ми липсваше, онова, от което се опитвах да се избавя, бе случващото се в края на лова. От него сънувах кошмари.
— Така си и помислих — каза Зики. — Мога да ти уредя няколко поръчки, да се върнеш в играта.
Кимнах и казах това, което искаше да чуе:
— Ще си помисля.
Вдигнах отново бинокъла и го насочих към мъжете зад оградата. Двама патрулираха край портала. Друг наблюдаваше задния периметър. Четвъртият влезе в хангара. Всичките имаха вид на военни. Вероятно приятелчета на Ланс от Ирак. Информацията на Зики се оказа невярна. Мястото бе строго охранявано. Проникването нямаше да се окаже толкова лесно, колкото бяхме очаквали.
— Трудна работа — отбелязах аз.
Зики сви рамене.
— Не съм идвал тук от месец-два. Знаят, че издирваш сестра си, затова са увеличили охраната. Все още можем да успеем. А там вътре просто трябва да намериш нещо, което да осмисли участието ми.
Кимнах делово, сякаш помощта ми за решаването на финансовите проблеми на Зики бе неотменна част от плана. Прецених, че ще имаме нужда от допълнителни оръжия за целта. Казах му да държи мястото под око и се изкачих по склона, за да взема раницата си.
Али се бе стреснала леко сутринта, когато споделих с нея плана си, който не бе никакъв план. Както и да е, тя бе решила, че измъкването на Джен няма да е съпроводено с кой знае какъв риск. Нямах представа откъде е останала с това впечатление. След като се опита да ме разубеди — напразно — от директна атака срещу базата, тя се съгласи да стои при конете с думите, че те били „единствените разумни, здравомислещи същества в тези планини“. Подпрях пушката си на едно дърво до нея и й казах да я използва, ако загинем и мъжете долу се втурнат по склона. Когато изрекох думата „загинем“, тя ме нарече глупак, след което отиде да поговори с конете. Взех раницата си и се върнах при Зики.
Докато се спускахме долу, чух ръмженето на автомобилен двигател, последвано от подрънкването на портала. Видях и стопове, които проблеснаха за миг по пътя.
— Какво беше това? — попитах аз, когато настигнах Зики.
— Ровърът потегли нанякъде. Да се надяваме, че в него е бил само Алвис, но, в интерес на истината, би могъл да отведе сестра ти някъде. Ще разберем едва когато слезем долу.
— Не ние — казах аз и затършувах в раницата си. — Можеш ли да се справиш с някой от тези типове от тук, в тъмното?
Зики се засмя тихо, когато сглобих трите части на новия си лък.
— Синко — отвърна той, — по-често ловувам в мрака, отколкото пазарувам в магазина.
— Добре — казах аз и привързах новия си колчан със стрели към колана. Пъхнах пистолета в джоба си, извадих малък комплект за касоразбивачи и метнах раницата на гръб. — Ще трябва да го направим тихо. Мъжете долу са професионалисти. Ще се промъкна и ще взема Джен, ако е там, след което изчезваме. Ти трябва да подсигуриш изтеглянето ни.
— Какво означава това, по дяволите?
— Че трябва да прикриваш задника ми, докато тичам нагоре по склона. Надявам се, с Джен.
Зики изсумтя и кимна.
— Мога да се справя. А ти сигурен ли си, че ще свалиш наемниците с това индианско оръжие?
— Всичко ще бъде наред, стига да не ме простреляш случайно — отвърнах аз, оправих колана и стегнах ремъците на раницата.
— Ако те прострелям — отвърна Зики и се подсмихна, — няма да е случайно.
Окуражаващи думи, помислих си аз и заслизах по склона.
С всяка предпазлива стъпка, която изминавах, осъзнавах, че Зики ме държи на мушка. Решеше ли да натисне спусъка, слизането ми щеше да приключи много бързо.
Не го ли направеше и успеех ли да се добера до оградата, без да получа куршум в гърба или да привлека вниманието на охраната, без да падна и да си счупя глезен, тогава щеше да започне истинското предизвикателство.
Съотношението бе четирима срещу един. Най-малко. А не бях стрелял с лък поне от четири години.
27
Докато приближавах портата, почувствах как се превръщам в ловец и това ми подейства успокояващо. Внимателното пристъпване, подушването на въздуха, тежестта на лъка в ръката ми, ушите, които следяха и най-лекия шум — всичко това ми напомни за онова, което ме държеше жив през всичките онези години в джунглата и пустинята въпреки ужасите, на които бях станал свидетел.