Тъкмо започнах да усещам пружините и да броя щифтовете, когато чух вратата на зеления фургон да се отваря със скърцане. На прага се появи мъж в бял лабораторен гащеризон и респираторна маска, овесена на врата. Направи крачка напред в мрака, но очите му още не се бяха адаптирали към липсата на светлина. След броени секунди обаче щеше да забележи мъртвеца, проснат на земята.
За частица от секунда се замислих дали отново да използвам лъка, но се отказах, тъй като видях, че мъжът е невъоръжен. Затова свих шепи, извърнах глава към дърветата и възпроизведох най-добрата имитация на вой на койот, на която бях способен. Съчетанието от виене и ръмжене постигна желания ефект. Мъжът се втурна нанякъде, без изобщо да се огледа, явно обезпокоен от присъствието на друг хищник.
Ослушах се напрегнато, тъй като знаех, че воят може да привлече внимание, но след няколко мъчително дълги минути не се появи никой и аз отново се заех с ключалката на катинара.
Десет минути по-късно успях най-после да го отворя. В началото проклетият механизъм ме подлъга, в резултат на което се наложи да коригирам отделните щифтчета, което не е лесно, когато ръцете ти треперят, а сърцето ти бие до пръсване. Зачудих се дали хирурзите в спешните отделения се чувстват по същия начин. В крайна сметка успях да отворя катинара. Изпитах искрено задоволство, когато механизмът изщрака, свалих веригата и се промъкнах през вратата.
Бях се справил с един от пазачите. Оставаха още трима. Не бях сигурен дали са променили схемата на патрулиране, откакто се спуснах по хълма. Невъзможно бе да разбера, тъй като нямах връзка със Зики. Налагаше да се справя сам, на сляпо. Както обикновено. Опипах трупа на пазача и открих микрофон, закрепен на ревера, слушалка в ухото и радиостанция на колана. Бързо ги свалих, напъхах радиостанцията и микрофона в джоба си, а слушалката пъхнах в ухото си. Пълно мълчание, което бе добре.
Завлякох тялото под зеления фургон, зарих кръвта с пръст и запънах нова стрела в тетивата. После притичах от сянка в сянка по протежение на хангара, където бях видял да влиза един от пазачите.
Приклекнах в един коловоз, приготвих лъка и стоварих с всички сили юмрук върху ламаринената стена. Металът прокънтя глухо и силно и завибрира по протежение на хангара.
Радиостанцията изпращя. Разнесе се самоуверен груб глас:
— Централа, тук Паркър. Статус: Бърк не отговаря на поста си при фургона на Алвис. Пратете Спенсър да провери какво става. Проверявам странен шум в северната част на склада.
Отвърна му женски глас, далечен, почти заглушен от пращене:
— Централа до Бърк, статус. — Няколко секунди по-късно повтори повикването: — Централа до Бърк, статус.
Женският глас изчака още малко, след което продължи:
— Паркър, десет-четири. Спенсър идва. Бърк е десет-седем. Бъди нащрек.
Чух тихия смях на Паркър.
— Десет-четири. Паркър, край на връзката.
Той продължаваше да се смее, когато заобиколи зад ъгъла, и да поклаща глава, покрита с плетена шапка, тъй като вероятно предполагаше, че опасностите, които се крият в тези планини, изобщо не могат да се сравняват с онова, срещу което се е изправял в миналото. Смехът му секна, когато едва не се набоде на острия като бръснач широк връх на стрелата, която бях запънал в тетивата. Бях пристъпил към ъгъла, бях се ослушал за стъпките му и бях приготвил стрелата.
— Изключи фенера — прошепнах аз.
Той се подчини бавно и го наведе към земята.
— Хвърли го!
Той изпълни заповедта.
— На колене — наредих аз и размахах лъка. Дланите ми започваха да треперят от силата на опън, която надвишаваше трийсет килограма. — Ръцете на тила.
Паркър се подчини неохотно и ме изгледа толкова хладнокръвно, дори презрително, че ме уплаши. Човекът срещу мен бе истински убиец. Трябваше да забия стрелата в гърлото му още в първия миг. Колебанието в подобна ситуация може да ти струва живота.
Ръката ми трепереше толкова силно, че отпуснах тетивата и посочих ръцете на Паркър.
Забелязах, че когато вдига ръце, прехвърля тежестта върху коленете. Разбрах какво се кани да направи. Вдигнах крак и се опитах да го изритам в челюстта. Той обаче се извърна в другата посока и скочи, в резултат на което изгубих равновесие.
Той се възползва от това, сграбчи единия ми крак и го дръпна рязко, а с другата си ръка посегна към оръжието.
Знаех, че извади ли пистолета, или ще ме убие, или ще сложи край на играта. Един изстрел, и мястото щеше да се превърне в разбунен мравуняк. Централата щеше да повика подкрепленията по радиостанцията. Зики може би щеше да ликвидира няколко, но аз нямаше да се измъкна с Джен. Затова пуснах стрелата, която полетя над главата на пазача и изчезна със свистене в мрака. Стиснах здраво лъка и замахнах към главата му, докато падах.