Силно опънатата тетива го удари в очите и той падна до мен. Протегнах ръце, дръпнах лъка надолу и тетивата се впи във врата му. Използвах коляното си като лост и придърпах лъка към себе си с цялата сила, останала в треперещите ми ръце, докато дървото изпука.
Пазачът се съпротивлява няколко секунди, но не успя нито да извади пистолета от кобура, нито да ме удари и притихна. Поех си дъх, захвърлих счупения лък настрани и се изправих. Проверих пулса му. Сърцето му биеше бавно, но стабилно. Не беше мъртъв, но определено го бях извадил от строя за определено време. Ослушах се за шумове откъм базата. Нищо необичайно. Само слабо прашене от слушалката на изпадналия в безсъзнание пазач. Извадих я и се заслушах.
— Централата до Спенсър и Флинт. Паркър подаде сигнал за тиха тревога. Следвайте инструкцията, подсигурете обекта.
Друг, дрезгав глас отвърна:
— Централа, тук Флинт. Край портата съм. Ще остана тук, докато ситуацията не наложи промяна.
Обади се и трети глас, запъхтян.
— Централа, тук Спенсър. Десет-четири, идвам.
Надпреварата бе започнала. Финалът бе фургонът на Джен, а сестра ми бе голямата награда.
28
Не можех да хукна просто така през базата, без да привлека вниманието на пазача на портала. Затова свалих раницата, напъхах шапката си вътре и нахлупих тази на Паркър. Взех елека му и автомата с надеждата, че ако случайно се натъкна на четвъртия охранител, той ще ме вземе за Паркър.
Затичах се покрай фургоните, наредени от западната страна на базата. Раницата и автоматът подскачаха и ме удряха по гърба. Не след дълго видях светлината на зеления фургон. Насочих се право към него, сърцето ми щеше да изскочи от гръдния кош, белите дробове ме боляха, краката едва ме удържаха. Не мислех, че ще успея да поддържам това темпо, докато не видях Спенсър да тича от изток и да ми пресича пътя.
Не можех да го настигна. Тичаше на петнайсетина метра пред мен и изглеждаше в отлична форма — размахваше високо ръце, оттласкваше се с колене. Първата ми мисъл бе да спра и го прострелям, но знаех, че не бива да го правя, ако искам да измъкна Джен. А бях толкова близо.
Затова ускорих темпото и когато съкратих дистанцията на дванайсет метра, забавих и грабнах първия камък с размерите на топка за бейзбол, който ми попадна пред очите. Без да спра, подскочих и запратих камъка в човека пред мен. И се помолих на Господ да попадна в целта.
Като дете никога не бях хвърлял топка с баща ми. Никога не бях играл на бейзбол с приятели. Никога не бях гледал бейзболен мач, защото намирах този спорт за скучен. За разлика от бокса. Но бях прекарал безброй часове в хвърляне на камъни по какви ли не животни, за да си набавя храна, бях целил дървета и дупки ей така, за забавление. Намирах това занимание за по-примитивна версия на дартс. Посветиш ли му достатъчно време, тялото ти запомня движенията.
Всичко се случи като на забавен каданс. Проследих с поглед камъка, който полетя по права линия под звездното небе. Когато Спенсър свърна към фургона, той го удари в основата на черепа. Чу се тъп удар, пазачът полетя напред и се просна по лице.
Изтичах до него, изритах го набързо в слепоочието и хукнах към вратата.
Отворих я рязко, извадих пистолета и се завъртях в полукръг, като се оглеждах за още пазачи. Не видях никой. Помещението беше празно.
Затворих тихо вратата и огледах стаята по-внимателно. Малка лампа, захранвана с батерии, поставена на алуминиевата маса, хвърляше жълтеникава светлина върху евтиния мокет и наскоро боядисаните бели стени. До лампата лежеше недовършен пасианс. Отстрани бе оставен сгъваем стол за къмпинг, на който бе подпряна пушка „Ремингтън“, черна, с тактическо фенерче, прикрепено за цевта. В кутията до нея имаше спретната купчинка резервни пълнители.
Нито следа от Джен. В другия край на помещението, точно пред стола, бе разположено чисто ново лъскаво черно канапе. От мястото, на което стоях, можех да помириша неомачканата му кожа. В единия му край бе грижливо сгънато вълнено одеяло. И това бе всичко. В стаята нямаше нищо друго.
Не съвсем. В източната й стена имаше врата. Не я забелязах в първия момент, тъй като бе боядисана в същия цвят като стената и се сливаше с нея. Ако Джен бе тук, най-вероятно се намираше от другата страна на вратата.
А може би там имаше някой друг.
Натиснах дръжката на бравата — оказа се заключена, разбира се — и отстъпих крачка назад. Беше време да разбера кой се крие зад тази врата. Скочих напред и стоварих подметката на ботуша си близо до касата. Представих си въображаема точка на метър и половина от другата страна и се опитах да я достигна с ритник.