Вратата изпращя, но издържа. На втория ритник обаче се предаде и се отвори толкова рязко, че едва не се проснах на скъпия мокет.
Скъп. Думата изобщо не подхождаше на това място. Но въпреки това го описваше съвсем точно. Изчаках очите ми да привикнат с мрака и благодарение на оскъдната светлина, която достигаше от фенера в съседното помещение, установих, че всичко тук е скъпо. Имах чувството, че съм попаднал в луксозна хотелска стая: голяма спалня с пухени завивки, плосък телевизор на стената, планински пейзаж над леглото. А на нощното шкафче: будилник и две големи шишенца с хапчета.
Пристъпих напред, за да огледам що за лекарства са това. Прочетох името на лекаря, който ги бе предписал, и названията им — амбиен и либриум, — изписани с големи печатни букви. Имената нищо не ми говореха. Но фактът, че Джен не беше в тази стая, бе достатъчно красноречив. Това означаваше, че бях рискувал живота си напразно. Трябваше да изчезвам от тук, да се върна при останалите, да прегрупираме силите си, да измислим нов план. А мен никак не ме биваше в планирането.
Два звука ми попречиха да напусна мигом стаята. Два звука, които нямаше да чуя, ако не бях прекарал години далече от цивилизацията, но те бяха изострили сетивата ми и ми бяха помогнали да оцелея. Чух съвсем слабо похъркване и стъпки край фургона.
Похъркването идваше от тясната ниша между спалнята и стената срещу мен. Покатерих се върху леглото и надзърнах в нея, докато стъпките приближаваха фургона. Джен бе паднала от леглото и се бе свила на кълбо, доколкото това бе възможно в толкова тясно пространство. Изглеждаше остаряла и отслабнала, уморена, но спокойна.
Тропотът от стъпки премина в скърцане на врата, когато човекът отвън изкачи металните стъпала пред фургона.
Застинах на място и обмислих възможността да измъкна Джен и да я метна на рамо. Преди да се сетя за друг вариант, мъжът отвън отвори вратата на фургона и влезе.
— Ей, Бърк — прокънтя гласът му. — Още сме… — Пауза. — Бърк?
Оставих раницата на леглото, но задържах автомата, пистолета и черната униформа, които бях взел от Паркър. Поех дълбоко дъх и излязох в съседното помещение.
— Къде е Бърк? Кой си ти?
Не отговорих, а само се престорих на отегчен, отидох до стола и седнах на него.
Взех резервен пълнител от кутията и го прибрах в джоба си. Замислих се и преместих шестица пика под седмица каро.
— Готово! — възкликнах аз, докато се опитвах да открия петица купа, която да сложа под шестицата. — Дойдох снощи с Алвис. Повика ме заради повишеното ниво на опасност.
— О!
Това бе мъжът, когото бях видял по-рано, онзи с белия лабораторен гащеризон. Влезе вътре и се излегна на канапето. Беше от онези червенокоси мъже с бяла кожа, които бързо изгарят на слънце. Не бе извадил късмет от генетичната лотария и в други отношения — носеше очила и имаше бирено коремче.
— Къде е Бърк? Обикновено играем покер с него.
Свих рамене.
— Нямам представа. Заповедите ми са да наблюдавам жената.
Досадният тип разбра, че няма да станем най-добри приятели, и се надигна от канапето.
— Ще те оставя да я пазиш тогава.
— Аха — отвърнах аз, без да вдигам поглед от пасианса. — До по-късно.
Червенокосият отвори вратата и слезе по стълбите.
Върнах се в стаята на Джен, вдигнах я внимателно от пода и я сложих на леглото. Беше облечена с копринена пижама, тъмнолилава, с дълги ръкави и панталон. Изглеждаше добре, ако не броим тънката струйка слюнка, която се стичаше от устата й. Нямаше синини. Нито порязвания или ожулвания. Нямаше липсващи пръсти или гипс.
Беше слаба и бледа, но не повече от някоя популярна обществена личност, която прекалява с вегетарианската си диета. Пулсът й бе равномерен. Нещо в изражението на лицето й ми напомни за най-добрия ми приятел и довереник от детството и за момент изпитах онова болезнено усещане за загуба, което пронизва човек, когато осъзнае, че не може да върне времето назад и дори не е сигурен дали иска да го направи.
Заслушах се отново в шумовете около фургона. Нищо.
— Джен? — повиках я аз. Не последва реакция, затова повторих по-високо: — Джен…
Тя промърмори нещо и отвори едно око. Половин секунда по-късно отвори и другото. Погледът й се избистри. Тя простена:
— Ти дойде!
— И още как — отвърнах аз и наметнах раменете й с пухената завивка.
Хванах я под мишниците, изправих я и я обърнах към вратата. Джен се олюля, но аз я притиснах към себе си и я хванах здраво за лакътя.