Този гняв ме караше да се стремя да стана по-едър, По-силен, по-умен. Онова лято приемах всяка черна работа, която успеех да открия. Колкото по-тежка, толкова по-добре. Пренасях бали слама, мъкнех чували със зърно, работех по строежи, не отказвах никой труд; който укрепваше мускулите ми. Всеки ден пробягвах по три километра. В библиотеката прочетох всичко за бойните изкуства, което успях да открия.
На следващата есен, когато реших, че най-сетне мога да се справя с този тип, Джен ме взе с колата и отидохме до дома на Пакстън. Той излезе от къщата към девет. Знаехме по кой маршрут ще се прибере. Никога не го променяше. Джен паркира на една пряка, а аз я накарах да обещае да не излиза от колата каквото и да се случи.
Изправих се срещу мръсника в един изоставен парцел, пълен с изсъхнали брястове, високи бурени и прокъсани найлонови чували. Припомних си парчето арматурно желязо, с което ни налагаше, припомних си как изглеждаше мъртвото тяло на майка ми върху окървавения под. Получи се мощна смес от гняв, адреналин и страх, която едва не ме заслепи и ме разтрепери по-силно от мъртвите листа по дърветата. Когато ме видя, Пакстън се засмя.
Остави стека с бира и амбалажния плик и продължи да се смее. Смехът му угасна, когато се втурнах към него с нож в ръка. Блокирах удара му, който се оказа напълно предвидим, и забих ножа шест пъти в корема му. После той ми го отне. Добре си спомням броя на намушкванията — шест, — защото за това време той ме удари три пъти, преди да падна. Моите удари бяха два пъти повече, нали? Само дето не можех да стана. Последният от трите удара ми бе счупил нещо и аз не можех да се изправя на крака.
Пакстън се изплю върху мен, притисна корема си с ръка и се наведе да вземе ножа.
Тъкмо щеше да го направи, когато прогърмя изстрел и задната част на главата му се пръсна.
Извърнах се и видях Джен да стои на тротоара в края на запустелия парцел и да стиска пистолет. И да се усмихва доволно.
30
През по-голямата част от обратния път Джен остана в полубудно състояние благодарение на магическата сила на съвременната фармация. Само веднъж се съвзе достатъчно, за да регистрира присъствието ми и да промълви едва-едва: „Клайд?“.
Погалих я по косата и отвърнах:
— Тук съм, сестричке. Успях. Всичко ще бъде наред.
Още докато изричах тези думи, знаех, че не всичко ще бъде наред. Бях ядосал прекалено много хора, бях осуетил прекалено много планове, при това грижливо подготвени. Въпрос единствено на време бе някой да ми връчи сметката.
Докато стигнем до дома на Зики, бяхме принудени да слушаме история след история за тъпи туристи, тъпи ченгета и жени, достатъчно тъпи, за да прекарат нощта с него, които на сутринта побягвали с писъци. Тъкмо бе стигнал по средата на поредния епизод, когато силен порив на вятъра събори шапката му и той слезе да я вземе.
Възползвах се от случая, за да обърна внимание на Джен. Бе започнала да мърмори нещо, а очите й полепваха под клепачите. Повиках я отново, а тя прошепна името ми, затова слязох от коня, наместих я на седлото, качих се отново и обвих ръцете й около мен. Повиках Али.
— Какво има? — попита тя.
— Направи ми услуга, бръкни в чантата и извади едно дълго синьо въже. Искам да завържеш Джен.
Али откри въжето, което имаше клуп в единия край.
— Какво да направя с него?
— Завържи ни заедно през кръста. То трябва да я задържи на седлото, ако случайно отпусне ръце.
— Защо изобщо си взел подобно нещо? — попита Али, докато връзваше въжето.
— Ако искаш да знаеш истината, не бях сигурен дали няма да мъкнем труп със себе си. Радвам се, че не се стигна дотам.
Али въздъхна и кимна. После отиде при коня си и го яхна.
Прошепнах на Джен:
— Помниш ли, когато открадна мотора на онзи приятел на мама, Рийд?
Тя не отвори очи, но измърмори нещо, което можеше да мине за „да“.
— Искам да се държиш така, както аз се държах тогава. Когато започна да ме ръгаш с лакти и да крещиш, че ще ти счупя ребрата.
Мога да се закълна, че видях усмивка, и усетих ръцете й да ме стискат достатъчно здраво, за да се удържи на седлото. Смушках коня и го подкарах към Зики. Когато Попкорн направи първите крачки, изпитах облекчение, че Джен не падна.
Али, която яздеше зад мен, изглеждаше унила. Да не би да изпитваше същите опасения като мен? Нима наистина спасяването на човек от лапите на дявола беше толкова лесно? Скоро щяхме да разберем.