— Да, знам, Бар. Смятал си го за порядъчен човек. Недостатъците му са те изненадали…
— Смятах, че следва някакви принципи, някакъв морален кодекс. Силата уважава силата и прочие.
— Моралният му принцип гласи: „Вземай каквото си поискаш и не спирай!“.
— Да, предполагам, че си права. В момента обаче най-важната ни задача е да открием място, където да се скрием и да си починем. Конете са уморени, аз съм уморен, а умът на Джен е… кой знае къде. Няма да ни е от полза, докато не дойде на себе си.
— Спрем ли, Зики ще ни настигне, нали?
— Не знам — отвърнах аз.
Заслушах се в изстрелите, които отекваха в далечината, дръпнах поводите на коня и навлязох сред дърветата, по-далече от пътя.
31
Половин час по-късно, когато бялото слънце започна да се спуска ниско над хоризонта, намерих мястото, което търсех. Изкачихме нисък хълм, заобиколен от назъбени варовикови канари, които оформяха естествена стена, наподобяваща тази на порутен замък. Открих само едно място, откъдето можеше да се влезе и излезе. На самия връх, в центъра на откритото пространство, заобиколено от каменната стена, се виждаха преспи сняг, изпъстрени с трева и маргаритки.
Оставих коня си пред каменния пръстен и заявих:
— Ще изчакаме тук. Надявам се да се появи, преди да се мръкне. В противен случай ще лагеруваме и ще го чакаме на сутринта.
— Добре — отвърна тихо Али. — Ще взема конете.
Макар уморена и уплашена, тя бе готова да помогне, вместо да говори. Осъзнах колко много завися от нея.
— Благодаря.
Развързах Джен и я вдигнах от седлото. Хванах я под ръка и заедно прекосихме тесния отвор в сиво-белите скали.
Положих я на едно по-сухо място и я попитах дали е добре. Не ми отговори, само измърмори нещо със затворени очи. Седнах до нея и взех ръката й в своята. Беше студена, но тя не се опита да я дръпне.
Али дойде при нас. Бе преметнала раници и на двете си рамене. Захвърли ги в краката ни, после се отпусна тежко до Джен, чието красиво лице и матова черна коса бяха покрити с капчици пот.
— Трябва да запалим огън — каза Али.
Станах и отидох да събера дърва. Преди да се отдалеча, извиках:
— Ще й правиш ли компания? Моля те.
Али завъртя театрално очи и отвърна:
— Че какво друго мога да правя?
Заслизах по хълма, като заобиколих онези сенчести места, където топящият се сняг бе направил почвата кална и хлъзгава, и започнах да събирам сухи борови клони за огъня. Беше лесна задача и ми помогна да подредя мислите си. Спомних си една книга за дзенбудизма, която бях прочел в Найроби. В нея се твърдеше, че простият физически труд е най-добрият начин да съхраниш ума си спокоен. Като почистване на нива от камъни, пренасяне на вода, насичане на дърва… Според книгата тези дейности помагали, защото карали човек да се чувства добре и давали незабавен резултат.
Събрах цял наръч сухи клони, но нещо ми подсказваше, че ще ми трябват още. А може би клоните, които бях помъкнал, не бяха достатъчно големи или сухи. Навлязох в гъстия храсталак под боровете, продължих да разговарям със себе, да вдигам клон след клон, да ги оглеждам, а после да ги хвърлям на земята. В един момент разбрах, че само протакам, отлагам момента, в който да се завърна в импровизирания ни лагер.
Не исках да се връщам. Там имаше хора и тези хора щяха да започнат да ме разпитват. Е, поне един от тях. Щеше да мине известно време, преди Джен да бъде в състояние да говори. Тук, долу, нещата бяха прости. В крайна сметка обаче се затътрих неохотно нагоре по хълма. Време е да си вземеш лекарството, Бар.
Когато се озовах на двайсетина метра от лагера, ги чух да разговарят и изпуснах дървата от изненада. Какво, по… Бързо събрах клоните и продължих към заобиколения от скали хълм.
— Не разбирам защо си тук — казваше Джен. — Брент също ли е тук?
Али й отговори, че Брент го няма и че това е дълга история.
— А къде е Клайд?
— Тук съм, сестричке — отвърнах аз и влязох в лагера.
Оставих клоните на земята и се заех да стъкмя огъня: подредих най-малките съчки във формата на вигвам, а около тях нагласих по-големи клонки така, че да заприличат на колибка. Джен поклати бавно глава.
— Клайд, как успя… исках да кажа… съжалявам. — Тя прокара пръсти през косата си. — Всичко ми е като в мъгла. Кажи ми… кой беше този Зики?
Погледнах към Али. Тя не извърна очи.
— Ще ти обясня по-късно, когато си в безопасност. За момента съм доволен, че действието на това, което са ти дали, започва да отминава. Какво правеше в базата, Джен? Какво искаше от теб Алвис? Защо те държеше упоена?