— Беше кошмар — отвърна Джен. — Помня Ланс и питиетата, които ме почерпи. Прояви интерес към работата ми. Следващото, което помня, е, че се събудих в една хотелска стая. Пазеха ме. Ланс ме принуждаваше да вземам хапчета. Изплюх някои от тях, после се измъкнах и ти се обадих. Един охранител обаче ме хвана и натика хапчетата в гърлото ми.
— Свързано ли е с някакъв взлом? — попита Али.
Докато чаках Джен да отговори, поднесох запалката към клонките. Пламъците ги погълнаха лакомо и запълзяха към по-големите клони. Огънят бавно се разгоря, а аз се отпуснах уморено на земята и опрях лакти в земята.
Джен поклати бавно глава, черните й коси се разпиляха по лицето.
— Взлом ли? Да, може би. Искаше нещо от мястото, където работех… трябваше да проникне в главния склад. Чакаше смяната ми да започне след… два дни? Кой ден сме днес… И после…
— Къде работиш? — попитах аз, впил поглед в пламъците.
— В един склад на Министерството на енергетиката край Джънкшън. Чистя там…
Стори ми се логично. Правителствена сграда, вероятно добре охранявана. А като служител тя имаше достъп до цялата сграда.
— Какво иска Лаис от този склад? — попита объркана Али.
Джен промърмори нещо, после притисна слепоочията си с длани.
— Още съм като в мъгла. Свързано е с… свързано е с някакъв химикал. В бидони. Големи черни бидони. Използват ги за почистване в урановите мини.
Измърмори нещо и клепачите й натежаха отново.
Братът в мен каза: Достатъчно! Тя беше прекалено уморена и упоена, за да я притискаме повече. Щяхме да научим повече, ако я оставехме да се наспи.
Докато бях събирал дърва, Али беше извадила оборудването ни за къмпинг. Взех спалния си чувал, дръпнах ципа и го разстлах до Джен. Когато очите й се затвориха напълно, просто я претърколих внимателно върху мекия плат. В съзнанието ми изскочи спомен от детството — Джен лежи на леглото си и прегръща големия плюшен тигър, който бе спечелила на панаира. Беше толкова отдавна.
Алис забеляза изражението ми.
— Добре ли си?
Кимнах.
— Денят беше дълъг.
— Още не е дошла на себе си — отбеляза Али, — но поне е жива. И ще се оправи. Ти изпълни обещанието си, Бар.
Зарових лице в шепи, после вдигнах глава и зареях поглед над пламъците, към мрака, който падаше около нас.
— Не сме приключили, докато не се отървем от Зики и Ланс. Разритахме гнездото и сега осите летят към нас.
— Какво ще правим?
Мислих няколко секунди.
— Най-лесно ще ни бъде да спрем Ланс. Някъде в гората зад нас си изгубих телефона. Трябва да използвам твоя. Ще позвъня на федералните агенти, които ни преследваха, и ще им кажа къде се намира лабораторията му.
— Звучи добре — отвърна Али. — Има само един малък проблем.
— Какъв?
— Телефонът ми остана в джипа.
— Защо не го сложи в чантата?
— Защото ти каза да взема най-важното. Освен това Зики спомена, че обхватът по тези места е много слаб.
— О! — отвърнах аз. — Добре.
Раницата ми лежеше до туфа трева близо до Али. Порових в нея и открих патроните и ловния ми нож. Затъкнах го в колана. Отне ми само минута да заредя пистолета и пушката.
Подадох пистолета на Али.
— Време е. Зики ще се появи съвсем скоро. Ще се покатеря на някоя от онези скали и ще държа мястото под око. От теб искам да останеш тук, между скалите, и да се грижиш за Джен. Ако Зики все пак се промъкне, застреляй го.
Тя кимна.
Погледнах сестра си — спеше, бълнуваше и потрепваше, също както когато беше малка. Обърнах се, взех пушката и отидох да потърся подходяща скала.
32
Легнах върху студения твърд гранит и вкарах патрон в пушката. Слънцето се бе скрило зад хоризонта на път към другата половина на глобуса и звездите започваха да премигват по сивото небе. След половин час щеше да се спусне непрогледен мрак и ако Зики не бе пристигнал все още, щеше да му се наложи да използва фенерче, за да открие следите ни. Това щеше да го превърне в лесна мишена. Но ако вече беше тук… щеше да усложни нещата. Трябваше по-рано да дам пистолет на Али, за да може да го застреля още в ранчото. Ако го бе сторила, сега щяхме да пътуваме към града, вместо да стоим на този хълм и да чакаме някакъв луд да ни нападне.
От склоновете под нас не долитаха странни шумове, само обичайните промени в поведението на горските обитатели. Дочух бухане на бухали, дрезгав грак на гарвани, които сякаш обсъждаха нещо, далечен самотен вой на койот… Когато бях малък, си представях как катеричките поднасят малки перфокарти към също толкова малки часовници, които отмерват работното им време, окачват малките си шапки на малки пирони и се катерят уморено по дърветата, за да се приберат в малките си къщи и да се сгушат до любящите ги малки съпруги. Работният им ден бе приключил и всичко извеждаше спокойно.