Не за пръв път опираха нож в гърлото ми. Ако беше за пръв път, щях да се уплаша, вместо да се ядосам. Посегнах светкавично към ножа и притиснах ръката, която го държеше, към гърдите ми. Сетне дясната ми длан буквално полетя нагоре, повдигна рамото ми и принуди острието да напусне врата ми. Накрая се извъртях и измъкнах от хватката на лудото копеле, като дори го блъснах, преди да избягам.
Той обаче продължаваше да стиска ножа. А аз мразя ножовете. Първобитната алармена система в съзнанието ми писна оглушително, за да ме предупреди, че трябва да избягам, но не можех да я послушам. Нямаше накъде да бягам, а и не можех да изоставя жените. Ръцете ми потърсиха ремъка на пушката, но оръжието бе паднало от рамото ми по време на кратката схватка.
— Не биваше да стреляш по мен, омбре — изсъска Зики, докато стискаше здраво ножа и пристъпваше към мен.
Али явно бе чула суматохата, защото извика иззад каменните стени на лагера:
— Бар?
Пристъпих встрани и застанах между откачения ми противник и лагера. Извиках през рамо:
— Не мърдай от там, по дяволите! Грижи се за Джен!
Посегнах към моя нож, но не успях да го достигна, преди Зики да се усмихне и да скочи към мен с протегнато острие. Хвърлих се към него, сграбчих ръката с ножа и се опитах да забия лакът в главата му. Не успях да го ударя, но използвах собствената му инерция, за да го съборя на земята.
Това не бе игра, в която просто да си премерим силите и да се позабавляваме. Това бе животинска схватка, първобитна, дивашка битка, която включваше усукване, хапане, дращене, търкаляне… Зики продължаваше да атакува, а аз да стискам ръката му. Никой не отстъпваше, просто се държахме здраво, дърпахме и извъртахме, докато в един момент той успя да се освободи и да забие ножа в рамото ми. За щастие, мускулите ми бяха стегнати като камък от усилието и Зики ми нанесе съвсем повърхностна рана.
Стиснах едното му ухо, завъртях го и дръпнах. Почувствах как то се отделя от главата му като топла гофрета. Зики изпищя, аз изпуснах ухото, претърколих се встрани и скочих на крака.
Той се съвзе бързо, закрещя обиди и притисна длан към главата си в опит да спре кръвта, която се стичаше по лицето му. Другата му ръка държеше ножа, чието острие проблесна на лунната светлина, когато Зики започна да го размахва в полукръг. Изкрещя нещо по адрес на майка ми, че била представителка на най-древната професия, а после ми пожела да пукна и да горя в ада. Не го слушах какви ги приказва. И да исках, не можех да го чуя заради бученето на кръвта в ушите ми.
— Бар! — извика Али от лагера. Стори ми се, че гласът й идва от по-близо. — Не виждам добре, за да стрелям!
— Недей — отвърнах й. — Върни се при Джен!
Чух я да казва нещо, но тонът й подсказваше, че отново ще ми се наложи да й се извинявам. Извадих ножа си, поех дълбоко дъх и се приготвих за най-неприятния двубой.
По филмите никога не го представят както трябва. Показват двама мъже, които танцуват в кръг, като се нахвърлят периодично един срещу друг и пропускат на косъм от целта. За бога, дори състезателите по фехтовка не правят подобни неща. Те отбелязват точките си толкова бързо, че понякога човешкото око не е в състояние да улови движенията им. Затова във фехтовката използват електронни сензори.
Същото се отнася и за повечето двубои с ножове. Те са бързи, мръсни и кървави. Повечето промушвания се извършват с такава скорост, че нито окото, нито мозъкът успяват да ги регистрират. А най-лошото е, че в първия момент тялото дори не осъзнава, че е пронизано. Това се случва по-късно. Отначало имаш чувството, че си се одраскал или убол, а после — че се потиш обилно. Свеждаш поглед и установяваш, че одраскването или убождането е всъщност дълбока рана, а потта е кръв. По-късно, ако още си жив, започва да те боли, при това ужасно.
Беше прекалено тъмно, за да различа изражението на Зики, но бях сигурен, че ако можех да зърна лицето му, щях да видя, че се усмихва лудешки. Дори след като бях откъснал ухото му. Държеше ножа ниско, близо до бедрото си, когато каза:
— Добре, Бар! Последна схватка. Ти? Или аз?
Бях абсолютно сигурен, че съм участвал в повече такива двубои с ножове от него. Той обаче беше добър, а не исках схватката да се развие така, че единият от нас да се окаже мъртъв, а другият — полумъртъв. Затова реших да го излъжа.
— Ти — казах аз и се обърнах уж за да хукна обратно към жените.
Зики понечи да ме последва, а аз се престорих, че се препъвам и политам с ръце към земята. Той се втурна след мен с вдигнат нож, но аз го изритах силно в глезена и съборих. Приземи се тежко по лице, после се извърна по гръб и изохка. Скочих върху него, притиснах го към земята, блокирах ножа му с коляно, както ковачът приклещва врата на телето, когато го дамгосва.