Тук Холивуд допуска още една грешка. Не го приковах към земята, не му дадох възможност да окаже съпротива. Не направих опит за последен разговор, не му казах колко съжалявам, че се е стигнало дотук, не заявих, че искам отново да сме приятели. Не направих нито едно от тези неща, защото човек никога не постъпва така в реалния живот, когато някой се опитва да го убие. Особено с нож. Особено ако следващото, което противникът ти ще направи, след като те убие, ще бъде да изнасили сестра ти и приятелката ти.
Не, нямах време за подобни сълзливи мелодрами, просто го притиснах към земята, хванах с една ръка дланта му, която стискаше ножа, а с другата забих острието си във врата, в гърдите, в стомаха му… отново и отново. Докато спря да мърда, а аз останах без сили докато кръвта на човека, когото наричах свой приятел, не ме опръска целия и не започна да ми се гади. С него се бяхме били рамо до рамо, но дълбоко в себе си винаги бях знаел, че никога не може да ми бъде приятел. Защото бе изгубил душата си.
Надигнах се от тялото на Зики и седнах на твърдата земя. Изтрих окървавения си нож в панталона и изчаках сърцето и белите ми дробове да възвърнат нормалния си ритъм. След като тялото ми се успокои, след като ножът ми заблестя отново, след като гаденето ми отмина и след като почистих кръвта от дрехите си с помощта на пясък и листа, се върнах при трупа на Зики. Взех пистолета му и петстотин долара в брой от портфейла му. После изритах пясък върху лицето му.
Успях някак си да завлека умореното си, насинено и изтощено тяло до лагерния огън и жените. Джен продължаваше да спи, сгушена в спалния ми чувал до една скала край гаснещия огън. Али слезе от една скала и хукна към мен. Прегърна ме през кръста и ми помогна да стигна до огъня.
— Ранен ли си? — попита тя развълнувано.
— И по-добре съм бил — отвърнах аз, олюлях се и се отпуснах на земята.
— Зики?
— Мъртъв.
Чух въздишката й. После тя попита:
— Какво ще правим сега?
— Ще поспим.
— Не трябва ли да го правим на смени, в случай че някой друг ни проследи до тук?
Нямах представа кой би могъл да го направи. Зики познаваше мястото, познаваше и мен, затова не му бе трудно да ни намери. Съмнявах се, че някой друг би могъл.
— Ще поема първата смяна — казах аз. — Ела да ме смениш, когато се събудиш.
— Трябва да подремнеш първи, Бар. През последните два дни спах два пъти повече от теб.
В думите й имаше логика, но на моя страна бяха опитът и умението да боравя с пушката.
— Легни до Джен. Погрижи се да не се изгуби, ако й се наложи да отиде до храстите. Аз отивам на скалите.
— Тя понечи да възрази отново, но се предаде с прозявка.
— Добре. Но само няколко часа, после ще те сменя.
Кимнах и открих място между скалите, откъдето можех да наблюдавам пътя в далечината. Легнах по корем и прегърнах пушката. Всеки път, когато притворех очи, за да мигна, виждах кръв, а премигванията ставаха все по-чести и по-чести. Чух Али и Джен да похъркват тихичко и да мърморят нещо в съня си, чух шумоленето на тревата, полюшвана от бриза, и вдигнах поглед към звездите.
Само още няколко часа и щях да поспя.
34
В първия момент реших, че сънувам. В съня си метнах раницата си на рамо, а Али стоеше на пътеката, плачеше и ме умоляваше да не я оставям. Целунах я по бузата и я уверих, че всичко ще бъде наред. Тя обаче не спря да плаче.
Едва тогава осъзнах, че лежа с лице в пръстта, а зад гърба ми долитат не ридания, а ругатни. Али крачеше нервно в далечния край на лагера и псуваше.
Бях заспал на поста си. Да, точно така. Никой не ме беше нападал. Никой не ме бе зашеметявал с удар по главата. Просто бях заспал. Въпреки това имах чувството, че в главата ми блъска пневматичен чук. Раменете ми пареха, сякаш пясъкът бе проникнал под кожата ми. Всичките ми стави горяха от болка и при най-малкото движение, дори дишането ми причиняваше агония. Като изключим това, се чувствах добре.
Али застана до мен.
— Бар — заяви тя, — ти заспа.
— Да, досетих се. — Погледнах я с присвити очи. — Но явно и ти си заспала.
— Да. И сега имаме друг проблем.
— Какъв…
— Голям!
— О, изплюй камъчето, жено! — отвърнах аз и отворих широко очи.
Слънцето вече грееше право над мен. Предположих, че наистина съм имал голяма нужда от сън.
— Знаеш ли, понякога си голям гадняр!
— Казвали са ми го и преди. Какво има?