— Джен е изчезнала.
Скочих бързо на крака, прекалено бързо, защото ми причерня и едва не изгубих съзнание. Изчаках погледът ми да се избистри и попитах:
— Какво означава: „Джен е изчезнала“?
— Няма я.
— Искаш да кажеш, че се е събудила и си е тръгнала? Къде, по дяволите, е отишла?
— Нямам представа. Събудих се, погледнах към нея и… не я видях.
— Добре, със сигурност не е взела кон.
— Откъде знаеш?
— Конете се разбягаха. Зики ги пропъди, преди двамата с него да се срещнем.
— По дяволите…
Али изглеждаше ядосана и изнервена.
— Вината е моя — казах аз. — Беше права за смените.
Изправих се на крака и се затътрих към мястото, където бе спала Джен. Следите, макар и заличени донякъде от стъпките на Али, ми разказаха всичко, което трябваше да знам.
Видях следи от влачене и дълбоките стъпки на човек, помъкнал тежък товар. Какъв глупак бях! Ако бях по-гъвкав, щях сам да се сритам отзад.
— Трябва да тръгваме — заявих аз. — И то веднага. Човекът на Алвис не е потеглил с него. Проследил ни е. А после е отвлякъл Джен, докато сме спали сладко-сладко.
Али не възрази. Помогна ми да съберем в раниците си малкото неща, от които имахме нужда, и да скрием останалата част от багажа.
— Как разбра, че е човекът, когото видяхме при Зики?
— Беше едър, а тези следи тук — посочих мястото, където бе лежала Джен — са оставени от обувки четирийсет и седми номер. Не мога да бъда абсолютно сигурен, но съм убеден, че е той. Явно Алвис е още жив и продължава да командва. Изпратил е човека си след нас.
Али ми помогна да угасим огъня. Бързо зарихме пепелта, за да прикрием обстоятелството, че изобщо сме били тук.
— Не разбирам как е дошъл — зачуди се Али. — Как е могъл да вземе Джен и да си тръгне, без да го забележим? Освен това, ако сме спали чак толкова дълбоко, защо не ни е убил?
— Не е искал да рискува — предположих аз. — Бил е сам и не е знаел колко дълбоко спим. Освен това бях легнал встрани. Може да не ме е забелязал. На негово място щях да запуша устата на Джен или да използвам парче плат, напоено с някакъв химикал, за да я приспя, и щях да изчезна, без да издам никакъв звук. За да се покажа като герой в очите на Алвис. И да получа повишение.
— Предполагам, че е станало така — отвърна Али. — Явно този тип го бива.
— Така е. Възможно е да съм подценил Алвис и хората му.
— Смяташ ли?
Вперихме погледи един в друг, безкрайно ядосани от случилото се. Предишния ден — след като бях измъкнал Джен, едва не бях загинал в ранчото на Зики и бях оцелял при опита му да ме изкорми — имах чувството, че съм изкачил най-високата планина на света. Изкачването бе изцедило и последната ми капка сила. А сега бяхме прахосали постигнатото вчера. Бях принудил и двама ни да дадем всичко от себе си и да стигнем до предела на възможностите си. В резултат на това бяхме загубили всичко, което бяхме спечелили. Все едно отново се бяхме озовали в подножието на планината и бяхме устремили поглед към върха, който чезнеше във висините.
Али се съвзе първа.
— Добрата новина е, че Джен им трябва за нещо. Дотогава ще я държат жива. Трябва да си я върнем отново, преди да стане непотребна.
— Звучи като нещо лесно — отвърнах аз.
— Да ни би да смяташ да се откажеш?
— Какво? — Въпросът й ме озадачи. — Не, по дяволите! — За пореден път се възхитих на тази жена, появила се толкова неочаквано в живота ми, и на непоколебимата й решителност. — Да действаме.
Когато метнахме раниците на гръб, наредих на Али да се движи непосредствено зад мен и да се опитва да върви в стъпките ми.
— Както трябва да прави всяка добра жена? — попита тя.
— Не, за да не повредиш случайно някоя следа.
Беше към един часа и най-подходящото време — рано сутринта, когато силно наклонените слънчеви лъчи хвърлят странични сенки върху следите и улесняват откриването им — бе отминало. Трябваше да изчакам да започне да се свечерява, за да се получи същият ефект, а това означаваше да се забавим прекалено много. Обиколих вътрешния периметър на каменния кръг и открих стъпките, оставени от големите подметки. Тръгнах по тях, като ги последвах през един отвор в скалите.
— По интуиция ли се движиш, или наистина виждаш откъде е минал? — попита Али, докато вървеше зад мен.
Приклекнах, а бученето в главата ми се усили. Посочих й следите: големи военни обувки, четирийсет и седми размер, с допълнителна тежест на външната страна на дясното стъпало — резултат от носенето на сестра ми.
— Виж — казах аз и погалих нежно отпечатъка с върховете на пръстите си, за да запомня усещането, в случай че се наложи да следвам дирята единствено по този начин.