— Не… Чакай, да. Едва-едва. Не можем ли да се върнем в лагера на Алвис или в ранчото на Зики? Трябва да се е запътил именно натам.
— Бихме могли. Но ако са се разбрали да се срещнат на друго място? Ако я води в града? Ами ако Джен окаже съпротива и той спре, докато я успокои? Или ако този тип си изкълчи глезена и залегне някъде храсталака между това място и пътя?
— Добре, разбрах. Продължаваме по следите.
Продължих приведен, свел глава към земята в търсене на следващия отпечатък. И тъй като светлината падаше под различен ъгъл, успях да различа смачканите борови иглички на петнайсетина сантиметра пред първата следа.
Следите показваха, че в зависимост от това кога точно онзи мъж бе проникнал в лагера ни, можехме да успеем да ги настигнем, преди да излязат на пътя. Забелязах едно-единствено изкривяване в средата на нишката, което означаваше много бавно темпо. Освен това от време на време откривах следи от полюшване и залитане встрани, свидетелство за почивки или учестено дишане. Колкото и да си добър, не е лесно да мъкнеш някого в продължение на километри.
Част от отпечатъците имаха съвсем чисти върхове, което означаваше, че са оставени преди не повече от два часа. Тоест посред бял ден. С други думи, бяхме спали много дълбоко.
Един от най-големите недостатъци на човешкия организъм е, че когато мозъкът прецени, че се нуждае от сън, той го получава. Никакво количество кофеин, медикаменти или адреналин не е в състояние да държи някого буден неограничено време.
— Можем да ги настигнем — казах аз.
Изправих се с усилие, болка прониза тялото ми и едва не паднах, преди Али да ме хване.
— Сигурен ли си, че си добре? Трябва да слезем в града, да те заведем в болница.
— Добре съм — отвърнах аз.
Разбира се, че не бях добре, но съм бил и в далеч по-тежки състояния. Знаех докъде мога да стигна. Трябваше да стисна зъби. Джен разчиташе на мен.
Затова постъпих именно така. Отблъснах помощта на Али и изпаднах в онзи транс, от който човек се нуждае, когато върви по следа. Продължих бързо напред, като се оглеждах за отпечатъци, разбутани камъчета, смачкани борови иглички, стъпкана трева. Когато следата бе прекалено неясна, използвах средното разстояние между две крачки, за да я открия.
Час по-късно — който ми се стори, че измина твърде бързо — открихме, че господин Четирийсет и седми номер е тръгнал по главния път към ранчото на Зики. От мястото ни деляха малко повече от шест километра. Видях множество свидетелства за залитания, когато едрият тип се бе уморил, открих дори няколко места, където се бе спъвал и падал, а накрая разстоянието между крачките му се бе свило до пет сантиметра. При тази скорост бързо щяхме да ги настигнем.
Само че не ги заварихме в ранчото.
Вместо това открих две овални следи на мястото, където онзи тип бе седнал на земята. Али ме повика и ми посочи следите от гуми по черния път. Отпечатъците от грайферите на пикапа и джипа бяха изчезнали, заличени от два пъти по-широките гуми на ровъра, а това означаваше, че Алвис първо си е тръгнал, а след това се е върнал обратно.
Единствените необичайни следи бяха отпечатъците от гуми близо до мястото, където мъжът бе седнал на земята. И следите от втори, по-лек мъж. Той бе излязъл от колата откъм страната на шофьора и я бе заобиколил. Следите от Джен вървяха редом с тези на мъжете в посока към колата.
Смачканите треви и тръни от другата страна на пътя показваха къде точно ровърът е направил обратен завой. Дърветата от нашата страна на пътя започнаха да се полюшват, над пътя се понесоха паднали листа. Поривът на вятъра донесе със себе си мирис на студен дъжд.
— Какво означава това? — попита Али, свела объркано поглед към земята.
— Означава, че сме ги изпуснали. Отишли са или в базата, или на друго място.
Което на свой ред означаваше, че всичко сторено до този момент е било напразно. Отпуснах се тежко на земята на почти същото място, където бе седял мъжът, отвлякъл сестра ми.
Али се настани до мен и постави ръка на крака ми.
— А сега… какво?
Вдигнах отчаяно ръце във въздуха.
— Нямам представа. Можем да се върнем пеша до ранчото, да вземем джипа и да започнем отначало. Трябва да помисля дали и кога да звънна на федералните, след като Джен отново се намира в опасност. Нямам представа какви ще бъдат приоритетите на агентите, ако тя се намира в базата на Алвис и те решат да атакуват.
Али стисна леко крака ми.
— Страхотно — възкликна тя, преди да скочи и да дръпне и мен да се изправя.