Сега, след като Алвис знаеше, че съм наблизо и ми е известно местоположението на нарколабораторията му, той щеше да вземе съответните мерки и най-вероятно щеше да напусне базата. Което означаваше, че новият ми план трябваше да включва откриване на местонахождението му и прибягване до изненада, която не би могъл да предвиди. Тъкмо започнах да обмислям различните варианти, когато бурята ни връхлетя.
35
На около двеста метра надолу по пътя вятърът задуха с удвоени сили. Поривите му биеха в лицата ни и вдигаха вихрушки от камъчета над пътя. Дърветата танцуваха в лудешки кръгове, като по-малките борове се превиваха толкова ниско, че игличките им докосваха земята. Али спря, закри лицето си с шепи и се завъртя с гръб към вятъра.
Отидох при нея и извиках:
— Няма да успеем. Не и днес.
— Защо?
Едва я чувах, защото вятърът отнасяше думите й надалече. Имах чувството, че ми говори от километри разстояние.
— Виж! — извиках аз и посочих хоризонта.
От планинските върхове се спускаше стена от мастиленочерни облаци, която се насочваше право към нас. От време на време проблясваше светкавица и озаряваше обширни части от настъпващата черна лавина Али видя облаците и вдигна ръце. Не успях да чуя думите й, но прочетох по устните:
— А сега какво?
Беше лесно, изричаше тези думи толкова често, че се бяха превърнали в нейна запазена марка.
Посочих нагоре по склона, към рида, осеян с огромни канари, които предлагаха най-добрата възможност да намерим подслон. Али кимна. Хукнахме към скалите, а вятърът ни връхлиташе в гръб и някои негови пориви сякаш ни побутваха към убежището, към което се бяхме устремили. Скоро открихме подходящо място: вдлъбната в основата средно голяма канара, която наподобяваше скална козирка. Мушнахме се отдолу и захвърлихме раниците си на земята. Не беше особено просторно, може би шест на девет метра, но щеше да свърши работа.
Вятърът продължаваше да вие отвън, но вътре бе доста по-тихо. Подът беше равен, почти без наклон, застлан с мека суха пръст.
Седнах върху раницата си и Али последва примера ми. Обгърна колене с ръце и се заклати лекичко напред-назад.
— Защо не продължим да вървим? Защо не стигнем до хижата? Там няма ли да е топло?
Бурята ще донесе не само дъжд, но и светкавици, наводнения, кални потоци… По-добре да изчакаме. Ако продължи до вечерта, ще си устроим лагер и ще пренощуваме тук.
Али не отвърна. Продължи да седи и да се люлее. Тази жена продължаваше да ме изненадва. Беше изтощена. Беше преминала през същите перипетии като мен през последните няколко дни. Но искаше да продължи.
През последната седмица Джен също бе демонстрирала удивителна издръжливост и устойчивост, макар и по различен начин. Бяха я отвлекли, замъкнали в планините, упоили… отвлекли отново. Силата й винаги ме бе удивявала. Същото бе и когато бяхме деца: биеха я повече от мен, но въпреки това намираше сили да отговори. Дръж се, Джен, казах си аз. Дръж се още малко.
— Идва — каза Али и посочи небето.
Облаците ни бяха настигнали и първите едри капки дъжд заваляха над главите ни, пръснаха се върху скалите и образуваха малки локви и ручейчета в по-ниските места. Прокънтяха гръмотевици и разтърсиха скалите. Преместихме се по-навътре в пещерата и се сгушихме един в друг, водени от някакъв първобитен човешки инстинкт.
— Бар? — каза Али по едно време.
— Да?
— Тече ти кръв.
Сведох поглед и видях тъмното петно на рамото си. Пясъкът не бе запушил раната достатъчно добре и част от срязаната от Зики плът се бе отворила отново. Не изпитвах особена болка в сравнение с изтощението, което чувствах.
— В една от раниците има комплект за първа помощ — казах аз и погледнах към небето.
Дъждът отвън бе толкова силен, а големите капки падаха толкова плътно една до друга, че образуваха същинска водна стена.
Али откри комплекта за първа помощ и ми го подхвърли. Свалих ризата си и я поставих върху раницата.
— Чудесно изглежда — отбеляза Али, след като огледа рамото ми.
— Само ако обичаш кълцано месо.
Не можех да видя добре раната. Беше върху задната част на трапецовидния мускул, близо до трицепса. Опипах я, после взех дезинфекциращ тампон с алкохол и разкъсах опаковката.
Али посочи раницата си.
— Седни.
— Ще се справя.
— Просто седни и мълчи — нареди тя, хвана раменете ми и ги притисна надолу. — Можеш да изгубиш съзнание. Остави на мен.
— Знаеш ли какво вършиш?
— Мога да се справя с една малка рана, Бар — отвърна тя. — Макар че, ако дупката беше по-голяма, щеше да се наложи да ти дам болкоуспокояващо.