Животът бързо напускаше тялото й. Прехапах устни, докато ми потече кръв, сетне презаредих пушката. Поставих заредения автомат до Али и я попитах:
— Можеш ли да стреляш?
Тя се усмихна едва-едва.
— Не. Патроните свършиха.
— Добре. Ще ти дам този автомат. Насочи го във въздуха и натисни спусъка. Трябва да сваля снайпериста.
Тя кимна бавно, пропълзя до скалата, взе предпазливо автомата в немощните си ръце, вдигна го и натисна спусъка. Оръжието заподскача като накрайник на пожарникарски маркуч. Миг по-късно тя го изпусна между скалите. Автоматът падна, а от цевта му излезе струйка дим.
Заех позиция в мига, в който Али натисна спусъка, огледах мястото, където предполагах, че се намира снайперистът. Видях пламъчето, излетяло от дулото, усетих и силния удар по камъка, зад който бе залегнала Али, а после чух и гърмежа, отекнал над долината. Оголих зъби, стиснах пушката с такава сила, че кокалчетата ми изпукаха, и стрелях. Над мястото, където се бях прицелил, изригна червен гейзер. Не последва ответен огън. Само далеч по-слабият пукот на останалите мъже с автомати.
Изсумтях и приседнах до Али. След като бях ликвидирал снайпериста, останалите не можеха да направят кой знае какво от позициите, които заемаха. Сигурен бях, че ще тръгнат нагоре по склона, но какво толкова? Да заповядат. Това вече нямаше никакво значение. Обърнах се, коленичих и повдигнах ризата на Али.
— Нека те прегледам — казах аз.
— Клайд — прошепна тя тихо.
За пръв път използва малкото ми име и това ме уплаши.
— Секунда!
Повдигнах подгизналата от кръв риза и огледах раната й.
— Клайд?
— Ще се оправиш. Не е толкова зле — заявих аз.
Раната обаче бе тежка. Видях няколко разкъсани отверстия, от които течеше кръв. Двете най-големи — кръгли дупки, в които можех да пъхна кутрето си бяха разположени на сантиметри от пъпа й. Топлата й кръв се стичаше по дланите ми, които опипваха корема й в търсене на други рани. Изтрих ръце в панталона си и извадих от раницата си комплекта за първа помощ. В него не бе останало почти нищо, във всеки случай не и марли и бинтове, които да се справят с подобни поражения.
— Клайд? — повика ме тя отново, този път с едва доловим шепот.
— Да?
Свалих якето, а после и ризата си, свих я на топка и притиснах към мокрия й от кръв корем.
— Сту… — започна тя, сетне довърши: — Студено ми е!
— Заради снега е — отвърнах аз. — Ще те измъкна от тук, хлапе!
Тя ме погледна и се усмихна.
— Разбира се. Но не съм хлапе, Клайд.
Али затвори очи, главата й клюмна на гърдите и тя си отиде.
38
Отиде си.
Не. Не го вярвах. Не можех да го повярвам. Проверих два пъти пулса й. Нищо.
Разтърсих я, извиках името й. Краката ми се подкосиха. Строполих се до нея. Заплаках, горещи солени сълзи потекоха по брадата ми. Не можеше да е мъртва. Не и сега, когато бяхме толкова близо до края на онова, което бяхме започнали.
Обвих ръце около дребничкото й тяло, което сега ми се струваше още по-крехко, и притиснах лице към врата й. Целувах я по бузите, по челото, по бездиханните вече устни, забърсах снежинките от косата й. Вдъхнах чезнещия мирис на дим по кожата й и си припомних онази нощ със супата от тиква. Колко красива бе изглеждала Али, озарена от оранжевото сияние на пламъците.
Трябваше да останем в пещерата.
Казах си, че трябваше да я оставя в Джънкшън, но тогава нямаше да имаме нито онези танци в Стиймбоут, нито нощта в палатката в ранчото на Зики или студения душ и топлото гнездо в пещерата. Никога нямаше да си простя смъртта й. Никога. Тя отвори рана в сърцето ми, която нямаше да зарасне.
Искаше ми се да бях показал повече чувства, да бях демонстрирал повече любов, да бях разкрил онова, което изпитвах. Сега беше прекалено късно. Целунах я по челото за последен път, бавно и нежно, докато изстрелите зад гърба ми не ме върнаха към реалността. Тогава грабнах пушката.
Заредих патроните в пълнителя. Изпуснах един-два, защото ръцете ми бяха мокри и лепкави от кръв, после вкарах затвора толкова рязко и силно, че се уплаших да не го счупя или да засече. Изправих се — снегът сякаш жилеше голото ми покрито с кръв тяло — и опрях приклада в рамото си. Забелязах един от нападателите да тича нагоре по възвишението с насочен напред автомат. Натиснах спусъка, той се завъртя и падна мъртъв на земята. Вкарах нов патрон и изкрещях нещо. Прозвуча добре в главата ми, но не и когато го изрекох. Викът ми отекна над долината, наподобявайки рева на ранен лъв.
Изстрелите долетяха от две различни посоки — от два часа и от девет. Не ме притесниха. Ъгълът не бе подходящ, а аз заемах стратегическото възвишение. Единият или другият стрелец бе убил красива жена, която притежаваше десет пъти повече кураж от тях. И двамата щяха да умрат заради това. Или пък аз щях да умра. И двата варианта ми се струваха приемливи. Завъртях се и потърсих в мерника човека, застанал на два часа. Зърнах за миг ръката му зад един нисък дъб. Прицелих се нагоре и вдясно, стрелях и куршумът ми го събори на земята. Беше мъртъв, преди да я докосне.