39
Студът не чу молбите ми.
Два дни по-късно паркирах до тротоара пред новата къща на сестра ми Дебора в Гранд Джънкшън. Върнал се бях отново в долината, където бях израснал. Слънцето грееше ярко в тази прекрасна пролетна утрин. Небето бе лазурносиньо, без следа от пролетната буря, развихрила се над планините. Всички къщи в квартала изглеждаха като направени по калъп: двуетажни, с гипсови мазилки, безупречни зелени морави и бели оградки. Улицата и предните дворове бяха пусти.
Въпреки блъфа, че мястото се наблюдава от федералните, очаквах да видя някоя от колите на Алвис, паркирана наблизо. Но единственият негов автомобил наоколо бе този, в който седях аз самият. Посегнах към пушката си, преди да изляза, но реших да я оставя на задната седалка на форда, покрита с мръсното ми яке. Грабнах раницата, закуцах към входната врата и почуках.
Деб ми отвори. Беше по халат, а късата й черна коса бе още влажна от душа. Намръщи се, когато видя състоянието на дрехите ми.
— Какво, по… Влизай, Клайд. Какво се е случило?
Покани ме в чистата си къща, прекалено разтревожена за мен — или за Джен?, — за да ме помоли да си сваля обувките. Почувствах се неловко, тъй като внесох бог знае какви мръсотии по белия й килим.
Седнахме в ярко осветената трапезария край светла дървена маса. Тя ми подаде чаша кафе и попита:
— Е? Откри ли я?
Нисичката й фигура изглеждаше още по-дребничка в толкова голяма къща, но вирнатата й брадичка издаваше самоувереност.
Загледах се в снимките на стената: Деб и съпругът й на сватбата, двете им момчета в детската градина и основното училище, семейни сбирки, куп усмихнати хора. Бях пропуснал всички тези тържества. Иноксовият хладилник бе покрит с рисунки с пастели.
— Трябва да си взема душ — отвърнах. — Къде е Ник?
— На работа, защо? Какво става, Клайд?
— Налага се да взема назаем някакви дрехи — казах аз и влязох в дневната.
В дома й ме порази не онова, което видях — луксозното обзавеждане или безобразно големите стаи, а онова, което не видях. Тук живееха деца, но като изключим снимките върху хладилника, не забелязах никакви следи от тях. Къде бяха играчките? Къде бяха захвърлените дрехи, рисунките по стените, калните обувки? Липсваше и миризмата, онази силна миризма на мръсни памперси или недоядени вафли. Вместо това из къщата се носеше аромат на борово масло. При положение, че и двамата родители работеха — а аз предполагах, че случаят е именно такъв, тъй като в противен случай не биха могли да си позволят подобна къща, — как, по дяволите, я поддържаха толкова чиста и подредена? Мен ако питаха, прекалено чиста и подредена. Това място се нуждаеше от малко детски хаос, за да прилича на истински дом.
Зяпнах скъпата кожена гарнитура, лъснатия до блясък месинг и стомана. Очевидно бе, че Деб бе преодоляла тежкото ни семейно минало и се бе придвижила нагоре по социалната стълбица. Аз бях избрал обратното.
— Къде е чистачката?
Деб се намуси, но отвърна:
— Идва само в сряда и неделя и когато дойде следващия път, ще остане неприятно изненадана.
Тя ме хвана за ръка и ме изведе от дневната.
— Защо? — попитах аз.
— Кървиш на килима ми. Ела.
Последвах я през още четири, огромни като пещери стаи, тръгнах по коридор, украсен със снимки на децата призраци, и се озовах в малка баня.
— Вземи си душ, съвземи се и когато приключиш, ела и ми разкажи какво, по дяволите, става.
Деб затвори вратата и се отдалечи по коридора. Застинах неподвижен за миг. Вратата се отвори и тя ми подаде купчина дрехи.
— Ще са ти големи — заяви сестра ми.
Вече знаех това от снимките. Макар никога да не се бях срещал с Ник, предположих, че тежи към сто и двадесет килограма. И много малка част от тях бяха мускули. Явно водеше охолен живот.
— Открих Джен — извиках аз, преди Деб да затвори вратата. — Ще ти разкажа, когато изляза.
Пристъпих под душа, вдигнах зелените гумени жаби, сложих ги в кутията до детския шампоан и пуснах горещата вода. Когато калта и кръвта потекоха по пода, направих опит да осмисля случилото се през последните два дни.
Пред очите ми премина поредица от размазани образи. Сякаш бях пиян, но от гняв и отчаяние. Днес бе началото на махмурлука.
Стигнах до нощта, в която си бях пожелал да измръзна до смърт, но желанието ми не се бе сбъднало. На сутринта се бях събудил и бях седнал край гроба на Али. Вече имах мисия. Позволих си да запаля огън и след като се стоплих и ободрих, прекарах остатъка от слънчевите часове в трупане на двуметрова грамада от камъни, която да опази гроба от хищници. Всеки камък ме приближаваше до примирението, всеки камък ме отдалечаваше от Али и превръщаше смъртта й в постоянна и неизменна истина. Когато слънцето залезе, вече бях приел смъртта й. И знаех какво трябва да направя.