18.
Из дневника, 19 февруари, 1988
Той е полудял. Напълно се е смахнал. Нагълтал прекалено много декстроамфетамин и Бог знае какво още. Височината е прекалено голяма. Не знам. Мисля, че успях да го успокоя. Излезе буря, затова се приютихме в една ледена пещера. Жестоко място! Прилича на миниатюрен вълшебен замък с ледени колони и арки, с украса от ледени висулки. Иска ми се и тримата да бяхме тук. Нямаше да е лошо някой да ми помогне, за да върна стария Дарт на земята.
Втълпил си е безумната идея, че съм се опитал да го убия. Имахме проблеми с рапела и той ми извика, че съм искал да го убия. Нападна ме като маниак и трябваше да го просна. Но това го успокои. Извини ми се и се смя на самия себе си.
Ще си починем малко тук, ще се съвземем. Говорим си какво ще направим първо, когато се върнем в долния свят. Той иска пържола, а аз — жена. После и двамата се съгласихме, че искаме двете. Трябва да се върнем при Хан и да тръгваме надолу. Да се приберем в Лунаси.
Времето се прояснява, но във въздуха витае странно усещане. Нещо предстои. Време е да се махнем от планината.
Нейт прочете последния запис в дневника на Патрик Галоуей в кабинета си, като предварително затвори вратата.
„Трябваха ти цели шестнадесет години, за да слезеш от планината, Пат — помисли си той. — Защото наистина е предстояло нещо.“
Трима са се качили, но само двама са слезли. И тези двама са си мълчали цели шестнадесет години.
Но в пещерата са били само двама — Галоуей и убиецът му. И Нейт беше по-сигурен от всякога, че убиецът не е бил Макс.
Но защо виновникът го беше оставил да живее толкова дълго?
Ако Хан беше Макс, той е бил ранен, не сериозно, но достатъчно, за да затрудни слизането. Той е бил най-неопитният и неувереният от тримата, ако четеше вярно между редовете на дневника.
Но убиецът го беше свалил от планината и го беше оставил да живее още шестнадесет години. А Макс беше пазил тайната му. Защо?
Заради амбиция, изнудване или лоялност? Или от страх?
Пилотът, реши Нейт. Трябва да намери пилота и да чуе какво ще му каже той.
Заключи копието от дневника в едно чекмедже на бюрото си заедно с папката по случая и прибра ключовете в джоба си.
Когато излезе, срещна Ото, който току-що се връщаше от патрул.
— Ед Улкът каза, че някой е разбил рибарската му хижа, отмъкнал две от въдиците му, бормашина и бутилка малцово уиски, а после омазал бараката с боя. — С порозовяло от студ лице, Ото се насочи право към каната с кафе, и след като изгълта чашата си, продължи: — Вероятно са хлапета. Казах му, че е единственият наоколо, който си заключва хижата, и това предизвиква децата да я разбият.
— На каква стойност са щетите?
— Твърди, че са за около осемстотин долара. Само бормашината струвала около четиристотин. — На лицето му се изписаха отвращение и подигравка. — Такъв си е Ед. Можеш да си купиш прилична бормашина за четиридесет долара, но той трябва винаги да лети първа класа.
— Имаме ли описание на откраднатото?
— Да, да. Всяко хлапе, което бъде достатъчно глупаво, за да покаже въдица, на която има плочка с името на Ед, заслужава да бъде арестувано. Уискито? Навярно са се напили до повръщане с него. Сигурно са пробили с бормашината дупка някъде в леда, ловили са риба и са пили. Предполагам, че ще захвърлят откраднатото някъде или ще се опитат да го върнат обратно в хижата.
— И все пак това е влизане с взлом и кражба, затова нека огледаме.
— Можеш да се обзаложиш, че вещите са били застраховани, и то за повече, отколкото е платил за тях. Знаеш ли, че е говорил с адвокат, за да съди Хоули, задето го изблъскал от пътя около Нова година? Адвокат. Исусе Христе.
— Ще поговоря с него.
— Късмет! — Ото седна на бюрото си с кафето и се намръщи към компютърния екран. — Трябва да напиша доклада.
— Аз отивам да проуча нещо. — Нейт замълча за миг. — Напоследък катерил ли си се из планината?
— Какво да правя там горе? И оттук я виждам добре.
— Но някога си се катерил.
— Някога танцувах и танго с леки жени.
— Така ли? — Развеселен, Нейт седна на ъгъла на бюрото на Ото. — Гледай ти. А тези леки жени носеха ли тесни рокли и тънки токчета?
Лицето на заместника се поотпусна.
— Да.
— А имаха ли цепки отстрани на полите, така че, когато се движат, краката им да се показват през тях като кътче от рая?
Гримасата на Ото изгуби войната с усмивката му.
— Такива бяха времената.
— Обзалагам се. А аз не мога нито да танцувам танго, нито да се катеря. Може би трябва да го направя.
— Остани си с тангото, шефе. Там е сигурно, че ще оживееш.
— Някои хора говорят за катеренето като за религия. Ти защо се отказа?