Може би ако имаше шанс, щеше да промени това. Джон направи знак на Джим да му напълни чашата.
— Може би.
— Чел ли си нещо от него?
— Да. Сядахме на по бира или две, или на някой друг стимулант — добави Джон с полуусмивка — и обсъждахме философията, политиката, писането и състоянието на човечеството. Млади интелектуалци — той вдигна чаша за наздравица, — които доникъде не стигаха.
— Изкачвал ли си планината с него?
— Да, отдавахме се на приключения. Младите интелектуалци идваха в Аляска, привлечени от тях. Онези дни бяха много приятни и не бих ги заменил и за „Пулицър“. — Той се усмихна с умиление, припомнил си миналите подвизи, и отпи от новото уиски.
— Бяхте ли вие двамата приятели?
— Да. Поне на интелектуално ниво. Завиждах му за жена му и това не беше тайна. Мисля, че го забавляваше и го караше да се чувства малко над мен. Аз бях образован, а той беше отхвърлил възможността да получи висше образование, но пък каква жена имаше.
Джон се загледа в питието си.
— Сигурно ще му бъде забавно да разбере, че все още му завиждам за нея.
Нейт помълча, пиейки кафето си.
— Изкачвали ли сте се само двамата или в група?
— Хмм. — Джон примигна като човек, който току-що се събужда. Спомените, помисли си Нейт, са друг вид сънища. Или кошмари. — С група. Това е групова лудост. Спомням си най-добре едно лятно изкачване на Денали. На групи и поединично хората пъплеха нагоре като мравки по гигантска торта. Базовият лагер беше като малък град и се вихреха диви купони.
— Кои бяха, освен теб и Пат?
— Джейкъб, Ото, Деб и Хари, Ед, Бинг, Макс, семейство Хоп, Сам Бийвър, който умря преди две години от белодробна емболия. Маки старши също беше там, доколкото си спомням. Двамата с Бинг се скараха за нещо и Хоп ги усмири. Хоули беше там, но се напи, падна и си пукна главата. Не му позволихме да се изкачва. Също и Миси Джейкъбсън — фотографка на свободна практика, с която имах кратка, но бурна връзка, преди да се върне в Портланд и да се омъжи за водопроводчик.
Той се усмихна.
— Да, Миси с големите кафяви очи и сръчни ръце. За всички, които бяхме от Лунаси, това изкачване беше като празник. Носехме дори малък флаг, който щяхме да забием на върха и да го снимаме за вестника. Но нито един от нас не стигна догоре.
— Какво се случи?
— Нищо не стана, поне тогава. Спомням си, че по-късно Пат го изкачи, но тогава ни преследваше лошият късмет. Но онази нощ в базовия лагер бяхме изпълнени с очакване и добро настроение. Пяхме, танцувахме и се любихме под несекващата слънчева светлина. Сякаш никога не сме били толкова живи.
— Какво стана после?
— Хари беше болен. Не го знаел, но сутринта вдигна температура. Грип. Каза, че е добре, и никой не искаше да спори с него. След пет часа трябваше да се откаже. Деб и Хоп го свалиха обратно. Сам падна и си счупи ръката. Миси също се разболяваше. Друга група, която слизаше надолу, я отведе в базовия лагер. Времето се развали и онези, които бяхме останали, разпънахме палатките и се сгушихме навътре, молейки се да се оправи. Но то отиваше все по на зле. Ед се разболя, после и аз. Накрая трябваше да се откажем и да се върнем. Неприятен край за малкия ни градски празник.
— Кой ви върна в града?
— Моля?
— Имахте ли пилот?
— Помня как се бяхме натъпкали в самолета — всички бяха болни, ядосани или мрачни. Но не знам кой беше пилотът. Май някакъв приятел на Джейкъб. Ясно си спомням, че се чувствах ужасно. После описах всичко в една хумористична статия за „Лунатик“.
Той отпи малко от уискито.
— Винаги съм съжалявал, че не забихме онзи флаг.
Нейт го остави и отиде при Чарлийн.
— Можеш ли да си вземеш почивка?
— Да, когато Роуз се върне.
— Само пет минути. Още няма много хора.
Тя пъхна бележника си в джоба.
— Но само пет. Ако не обслужваме добре, хората ще започнат да ходят в „Италианското“. Не мога да си позволя да изгубя редовните си клиенти.
Последва го от ресторанта в празното фоайе. Тракането на токчетата й подсети Нейт за тангото и той се зачуди колко суетна трябва да е една жена, за да се откаже от удобните обувки, когато часове наред ще стои права.
— За твое сведение, Патрик Галоуей е заминал за Анкъридж да си търси работа.
— Това вече го казахме.
— Почакай. Ако е отишъл там и му е хрумнало да се изкачва в планината, кого би наел да го откара до Слънчевия ледник?
— Откъде да знам, по дяволите! Той не трябваше да се катери, а да си търси работа.
— Обичала си го цели четиринадесет години, Чарлийн. Познавала си го.
— Ако не е бил Джейкъб и е наел пилот от Анкъридж, сигурно е бил Двупръстия или Стоки. Ако в момента ги е нямало, тогава щеше да се задоволи с онзи, който е бил свободен по това време. И обикновено не плащаше за полета, а правеха някаква размяна. Нямаше много пари за харчене. Давах му по сто долара месечно от парите за домакинството. Знаех, че колкото и да му дам, ще изхарчи всичко.