Момчето се разсмя и се настани в сепарето до Нейт.
— Не. — После подскочи. — Ще ми дадеш ли да покарам самолета ти?
— Щом краката ти стигнат до педалите. Кафе, Дейвид?
— Благодаря. Наистина ли нямате нищо против? — попита той Нейт.
— Не, разбира се. Моят другар за закуска много ми липсваше. Е, как се чувстваш като голям брат?
— Не знам. Тя плаче. Много. После спи. Много. Но ми хваща пръста. И суче мляко от гърдата на мама.
— Така ли? — беше единственото, което успя да каже Нейт.
— Да ти донеса ли една чаша мляко? — Мег наля кафе на Дейвид.
— Роуз разбра, че я заместваш. — Дейвид си сложи захар. — Помоли ме да ти предам, че ти е много благодарна. И всички ние.
— Няма защо. — Мег хвърли поглед назад, когато Чарлийн се появи от кухнята. — Ще ти донеса млякото, докато решиш какво искаш за тази мъжка закуска.
Нейт остави колата си на Мег и отиде пеша до участъка. Слънцето грееше слабо, но все пак беше светло. Планините бяха забулени в облаци. Вече знаеше, че такива облаци предвещават сняг. Но пронизващият вятър беше спрял и студът — поомекнал. Разходката загря мускулите му и проясни ума му.
Видя познати лица, поздравяваха се непринудено като хора, които се виждат почти всеки ден.
И с изненада установи, че беше открил своето място. Не просто убежище или временна спирка, а място, където искаше да остане.
Не си спомняше кога за последен път бе мислил да замине или просто да се премести в друг град, на друга работа. Отдавна вече не му се налагаше да става сутрин само със силата на волята си, нито да стои с часове на тъмно, боейки се да заспи дълбоко и да сънува отново кошмарите си.
Все още понякога усещаше тежест в главата, на плещите и в стомаха, но тя вече не беше толкова голяма, нито му се случваше толкова често.
Отново погледна към планината и осъзна, че е длъжник на Патрик Галоуей. Беше му благодарен, че се е появил от мрака на миналото и няма да го остави на мира, докато не въздаде справедливост.
Спря, когато Хоп отби колата си до бордюра и свали прозореца.
— Отивам да видя Роуз и бебето.
— Предай им поздрави от мен.
— И ти трябва да ги посетиш. Междувременно трябва да знаеш едно-две неща. Федералните ще предизвикат лавина и пътят до Анкъридж ще бъде блокиран.
— Я пак повтори.
— От време на време го правят, за да разчистят планината. Определили са го за десет сутринта вдругиден. Пийч току-що беше получила съобщението и ми каза, когато се отбих. Трябва да пуснете бюлетин.
— Ще имам грижата.
— Освен това един мъжки лос се скита из двора на училището и когато няколко деца решили да го подплашат, се блъснал в няколко паркирани коли, а после се обърнал и нападнал. Прибрали са децата, но лосът е побеснял. На какво се усмихваш? — попита тя. — Виждал ли си някога побеснял лос?
— Не, госпожо, но явно ще ми се наложи.
— Ако не можеш да го изкараш от града, ще трябва да го застреляш. — Когато видя, че усмивката му се стопи, добави: — Иначе някой може да пострада.
— Ще се заема.
Той ускори крачка. Нямаше намерение да застреля някакъв глупав лос, при това в училищния двор. Може би мислеше като пришълец, но това беше неговото убеждение.
Влезе в участъка и видя екипа си заедно с Ед Улкът. Лицето на Ото пламтеше от гняв, а лицата им бяха на милиметри едно от друго.
Лавини, побеснял лос, побеснял заместник-кмет. Прекрасна утрин.
— Най-после — започна Ед. — Трябва да поговоря с теб, Шерифе. В кабинета ти.
— Ще трябва да почакаш. Пийч, предай информацията за лавината на КЛУН. Искам да я съобщават на всеки половин час през целия ден. Напечатай и съобщения и ги разлепете из града. Питър, искам да отидеш и лично да информираш всички, които живеят на юг от Улвърин Кът, какво предстои и да ги предупредиш, че ще бъдат откъснати, докато разчистят пътищата.
— Слушам.
— Шериф Бърк.
— Един момент — каза той на Ед. — Ото, в училищния двор имаме раздразнен лос. Вече е повредил няколко коли. — Нейт отиде до шкафа с оръжията. — Искам да дойдеш с мен, за да се опитаме да го прогоним.
Отключи шкафа и си избра пушка, молейки се тайно да не му се наложи да я използва.
— Чакам вече десет минути — оплака се Ед. — Заместниците ти могат и сами да се справят с някакъв си лос.
— Можеш да ме изчакаш тук или аз ще дойда в банката, когато овладеем положението.
— Като заместник-кмет…
— …си истински досадник — завърши Нейт. — Ото, ще вземем твоята кола. Моята е пред „Хижата“. Да вървим.
— Приличаше на риба на сухо — отбеляза Ото, когато излязоха. — Ще ти го изкара през носа, Нейт. Това е също толкова сигурно, колкото и че Господ е създал малките зелени ябълки. Ед не търпи да бъде пренебрегван.