— В планината е имало трети човек.
— Да, според дневника на Галоуей. Разбира се, не можем да докажем, че е умрял след последния запис в дневника. След шестнадесет години не е възможно да се определи времето на смъртта. Може да е било тогава или пък месец по-късно. Дори шест месеца по-късно.
— Не го мислиш сериозно.
Кобън вдигна ръка.
— Това, което знам, е едно, а онова, което мога да докажа — друго. Съдебният лекар постанови, че е самоубийство, и на лейтенанта това му харесва. Жалко, че Хоубейкър не е написал в бележката кои са били горе.
— Дай ми документите и аз ще ти намеря имената. И ти надушваш, че тази работа вони. Ако искаш да пренебрегнеш това, твоя работа. Но има една жена с две деца, която заслужава да знае истината, за да свикне да живее с нея. Мога да си взема няколко дни отпуска и да дойда да потърся информация тук, в Анкъридж, или просто да ми дадеш материалите и да ме оставиш да се върна в Лунаси.
— Ако исках да оставя нещата така, нямаше да ти дам дневника на Галоуей. — От лицето му струеше огорчение. — Но имам шефове и те настояват да приключа случая. Повечето смятат, че Хоубейкър е убил Галоуей и третия човек, който според дневника е бил ранен. И ако се замислиш, звучи логично. Защо убиецът на Галоуей да пощади един ранен потенциален свидетел? Хоубейкър е убил и двамата. После, уплашен, че ще го разкрият, се е разкаял и се е самоубил.
— Много удобно.
Кобън сви устни.
— Някои го предпочитат така. Ще ти дам материалите, Бърк, но не искам никой да знае за личното ти разследване. Ако пресата, лейтенантът ми или който и да е узнаят, че душиш наоколо, а аз ти помагам, ще си изпатя.
— Имаш думата ми.
Мег беше така просмукана от скръбта на Кари, че нямаше нищо против да работи вечерта. Ако имаше избор, би предпочела да натовари кучетата на самолета и да забие из пустошта. Където и да било. Някъде, където би могла да прекара няколко дни съвсем сама — далеч от чуждите нужди и изисквания.
Това, мислеше си тя, докато влизаше в горещата кухня на „Хижата“, беше генът на Галоуей. Замини, за да забравиш. Животът е прекалено кратък, за да се измъчваш.
Но у нея имаше и още нещо — надяваше се да не идва от Чарлийн, — което я караше да остане и да се пребори.
Подаде поръчките на Големия Майк. Две порции месно руло, вегетариански специалитет и сьомга-изненада.
Взе готовите поръчки и закрепи таблата с такава лекота, че се намръщи. Нямаше нищо против сервитьорите по целия свят, но й се искаше да не е толкова добра в професията. Не би се занимавала с това, дори ако й се наложеше.
Господи, как имаше нужда от малко въздух, от тишина. От кучетата. От музиката си. От секс.
Имаше чувството, че ще се пръсне.
Работи още два часа сред врявата, оплакванията, клюките, неуместните шеги. Усещаше как напрежението се трупа в нея и отчаяно искаше да се махне. Когато тълпата оредя, тя издебна Чарлийн на кухненската врата.
— Толкова за тази вечер. Тръгвам си.
— Трябва да…
— Намери някой друг. Едва ли ще ти е трудно.
И тръгна към стълбите. Искаше да вземе душ, а после щеше да си опакова багажа и да се прибере. Чарлийн я последва.
— След час пак ще бъде лудница. Хората ще дойдат да пийнат по нещо, да…
— Колко и да ти е чудно, не ми пука.
Щеше да й затвори вратата в лицето, но майка й влезе и я тресна след себе си.
— Никога не ти е пукало. Не ме интересува, че не ти пука, дължиш ми нещо.
Майната му на душа, щеше направо да си стегне багажа.
— Тогава ми направи сметката.
— Имам нужда от помощ, Меган. Защо никога не можеш да ми помогнеш, без да се държиш като кучка?
— Наследила съм го от теб. Вината не е моя. — Отвори едно чекмедже и извади съдържането му на леглото.
— Аз създадох нещо тук. И ти имаше полза от него.
— Не ми пука за парите ти.
— Не говоря за пари. — Чарлийн сграбчи дрехите от леглото и ги хвърли във въздуха. — Говоря ти за това място. То означава нещо. Ти никога не си се интересувала. Едва издържаше да се махнеш оттук и от мен, но то означава нещо. За него пише във вестниците, в списанията, в туристическите пътеводители. Тук работят хора, които разчитат на заплатите си, за да имат храна на масата и дрехи за децата си. Имам клиенти, които идват всяка проклета вечер, защото това място им е нужно.
— Ти имаш — съгласи се Мег. — Това няма нищо общо с мен.
— И той винаги казваше така. — Вбесена, тя ритна чифт джинси на пода. — Приличаш на него и говориш като него.
— Това също не е моя вина.
— И той никога не беше виновен. Не му провървяло на покер — много важно. Какво, че тази седмица нямаме пари? Имам нужда от пространство, Чарли, знаеш как е. Ще се върна след няколко дни. Нещо ще изскочи, не ми опявай. Но някой трябваше да плаща сметките, нали? — попита Чарлийн. — Някой трябваше да плаща за лекарствата, когато ти беше болна, или да има пари за обувките ти. Какво от това, че ми носеше диви цветя през лятото или пишеше за мен хубави песни и стихове, когато това не слагаше храната на масата!