— Интересно. Малко по-страшничко, отколкото очаквах, но интересно.
— И тъй като те обичам и ти вярвам, ще ти покажа това.
Той отвори папката на бюрото си, извади пресниманите страници от дневника на Патрик Галоуей и й ги подаде.
Усети кога е разпознала почерка, защото тялото й се вдърви и тя рязко си пое дъх. Погледът й за миг се отправи към него, после се прикова върху страниците в скута й.
Тя не каза нищо, докато четеше. Не плака, не избухна в гняв, нито потръпна, както може би щеше да направи някоя друга жена. Вместо това зачете вглъбено, отпивайки от време на време от виното си.
— Откъде взе това?
— Копия от страниците на тетрадката, която са намерили в парката му. Кобън ми ги даде.
— Кога?
— Преди няколко дни.
В стомаха й сякаш гореше въглен.
— И ти не ми каза, нито ми го показа.
— Не.
— Защо?
— Имах нужда да размисля, а ти — да се успокоиш.
— На това ли му викаш връщане на формата? Да взимаш едностранно решения?
— Това е част от професионалните ми задължения и личните ми чувства. Нямаш право да обсъждаш това с никого, докато не ти позволя.
— И ми ги показа сега, защото според професионалното ти мнение ти си ги преценил, а аз съм се успокоила?
— Нещо такова.
Тя затвори очи.
— Ти си винаги грижовен, нали? И професионално, и лично. За теб е все едно.
Нейт не отговори и тя отвори очи.
— Няма смисъл да ти говоря глупости, след като си постъпил, както си сметнал за най-добре. Сигурно е било така.
Усещайки, че не може да преглътне, тя остави чашата вино.
— Какво мисли Кобън?
— В случая е по-важно какво мислят началниците му. Версията е, че Макс е убил Галоуей, а после и третия човек. Когато тялото на баща ти било открито, страхът от разкриване и разкаянието го накарали да се самоубие.
— И така могат да приключат случая, както се казва на полицейски жаргон.
— В общи линии, да.
— Горката Кари. — Мег се наведе и остави страниците на бюрото му. — Горкият Макс. Той не е убил Патрик Галоуей.
— Не — каза Нейт. — Не е.
21.
Всички се събраха в кметството за помена на Макс Хоубейкър. Беше единственото достатъчно голямо помещение, което да побере тълпата. Нейт се учуди колко много хора дойдоха — в работни или официални дрехи, в аляски фракове или с войнишки ботуши. Идваха, защото Макс беше един от тях, както и семейството му. Бяха тук, помисли си Нейт, независимо дали го смятаха за герой на малкия си град или за убиец.
А много вярваха в последното. Той го виждаше в очите им или го дочуваше в откъслеците от разговори. Но не се намеси.
Говориха за Макс с топлота и хумор, а името Патрик Галоуей беше изпуснато във всички официални изявления.
После всичко свърши. Някои отидоха на работа, други — у Кари, за да обсъдят как е минало всичко.
А Нейт се върна в участъка.
Чарлийн издебна Мег, докато разтоварваше припаси от самолета. Хвана я за ръка и я издърпа далеч от Джейкъб.
— Трябва да го видя.
— Кого?
— Знаеш кого. Искам да ме откараш до погребалния дом в Анкъридж, където тялото му ще стои до напролет. Имам право.
Мег внимателно изучаваше лицето й.
— Не мога. Днес е много късно, а имам и поръчки. Наближават състезанията в Идитарод. Хората искат да ги откарам дотам, за да снимат.
— Имам право да…
— Защо ти хрумна така изведнъж?
— Това, че не бяхме женени, не значи, че не съм му била съпруга. Също толкова истинска, колкото Кари за Макс.
— По дяволите. — Мег направи два кръга из снега. — Знаеш ли, помислих си, че се държиш много достойно, задето отиде на помена и поднесе на Кари съболезнованията си. А сега се изприщваш, защото всички обръщат внимание на нея.
— Не е това. Или поне не е само това — призна Чарлийн. — Искам да го видя и ще го направя. Ако не ме закараш, ще се обадя на Джърк в Талкийтна и ще му платя.
— Явно се самонавиваш заради помена на Макс. Защо, Чарлийн?
— Ти го видя.
— Точка за мен.
— Откъде да знам, че е умрял? Как мога да съм сигурна, че е той, когато не съм го видяла? Така, както Кари видя Макс.
— Не мога да те закарам.
— И ще ме накараш да отида с някой непознат?
Мег погледна към реката. Беше валял сняг. Цепнатините и дупките в плаващия лед, през които преди бликаше вода, сега бяха леко замръзнали. Беше опасно, защото тънкият лед изглеждаше също като другия, а нямаше да издържи тежестта ти.
— Онова, което мислиш за сигурно, може да те убие.
Наоколо бяха залепени предупреждения. Знаеше, че това е работа на Нейт. Той беше човек, който разбираше какво значи тънък лед и каква опасност крие онова, което изглежда нормално и безопасно.