— Ще се задоволиш ли със снимка?
— Какво искаш да кажеш?
Мег се обърна.
— Ако ти донеса снимка, това ще свърши ли работа?
— Щом ще ходиш дотам за снимка, защо не…
— Няма да ходя. Нейт има снимки. Мога да взема една и да ти я покажа.
— Сега ли?
— Не, не сега. — Тя свали шапката си и разроши с пръсти косата си. — Това няма да му хареса. Водят се доказателство. Но ще я взема довечера. Когато я разгледаш и се убедиш, ще я върна обратно.
Пред участъка Мег разрови връзката си с ключове и откри онзи, на който имаше етикетче ПУ. Беше оставила Нейт да спи и се надяваше, че няма да се събуди, преди тя да се върне. Не й се искаше да му дава обяснения за малката си простъпка.
Влезе и извади малкото си фенерче. Част от нея се изкушаваше да се поразрови наоколо, да се наслади на усещането, че се намира на забранено място. Но повече й се искаше да приключи със задачата си и да си легне отново.
Отиде направо в кабинета на Нейт. Рискува да включи лампите, преди да отиде до покритата дъска.
Внимателно свали одеялото. После то падна от ръцете й, а тя отстъпи крачка назад.
И преди беше се изправяла лице в лице със смъртта, а тя никога не беше красива. Но снимките на Макс й изкараха дъха.
По-добре да не мисли за това, поне не още. По-добре да вземе снимката на баща си — колко по-чиста изглеждаше неговата смърт — и да я занесе на Чарлийн.
Пъхна снимката в джоба на якето си, угаси лампите и излезе, откъдето беше дошла.
Чарлийн беше в стаята си и отвори вратата, облечена в халат на цветя. Вътре се носеше мирис на уиски, на дим, на парфюм.
— Дано да си сама — каза Мег.
— Сама съм. Отпратих го. Къде е? Взе ли я?
— Ще я разгледаш, после ще я върна обратно и не искам повече да чувам за това.
— Дай да я видя. Искам да го видя.
Мег извади снимката.
— Не, не може да я пипаш. Ако я намачкаш, Нейт ще разбере. — И тя обърна снимката към нея.
— Господи! — Чарлийн рязко отстъпи назад, също както бе направила самата тя пред дъската. — Божичко. Не! — Протегна ръка, за да попречи на Мег да прибере снимката. — Трябва да…
Пристъпи напред, но видя предупредителния поглед на Мег и сложи ръце зад гърба си.
— Той… изглежда съвсем същият. Как е възможно? Съвсем същият е след толкова години.
— Не е имал възможност да се промени.
— Умрял е бързо, нали? Мислиш ли, че е умрял веднага?
— Да.
— Беше с тази парка, когато замина. Носеше я последния път, когато го видях. — Чарлийн се обърна и обхвана лактите си с длани. — Сега си върви. — Потръпна и притисна устата си с две ръце. — Мег — опита се да каже още нещо и се обърна.
Но Мег вече я нямаше.
Останала сама, Чарлийн влезе в банята, запали лампите и внимателно заизучава лицето си на безпощадната им светлина.
Той изглеждаше съвсем същият, отново си помисли. Толкова млад.
А тя вече не беше млада. И никога повече нямаше да бъде.
Март дойде в Аляска, но по-дългите дни не му напомняха за идващата пролет, независимо че според календара наближаваше астрономическото й начало.
Когато Нейт се събуждаше, вече беше светло. Утрото най-често го заварваше в леглото на Мег. Когато се разхождаше из града, виждаше повече лица и по-малко качулки.
Пластмасовите яйца, висящи от клоните на заснежените дървета, и пластмасовите зайци, приклекнали върху побелелите морави, също не му напомняха за пролетта.
Но първото разпукване на ледовете го накара да се сети за нея.
Гледаше с несекващо удивление как малки цепнатини се разтварят по ледената панделка на реката като развалени ципове. И този път не замръзваха. Гледката така го замая, че едва след двадесет минути успя да се откъсне и да тръгне обратно към участъка.
— Ледът на реката се пука — каза той на Ото.
— Така ли? Още е рано, но пък имаше затопляне. „Може би — помисли си Нейт, — ако живея сто години в
— Лунаси, и аз ще смятам няколко дни с температури около пет градуса и влажно, хладно време за затопляне.“
— Трябва да се разлепят съобщения. Не искам някоя група деца, играещи хокей, да се озове под леда.
— Децата не са толкова глупави, че да…
— Ще сложим знаци, както направихме при прииждането на реката. Виж в магазина „На ъгъла“ дали имат още табели. Пийч или Питър да ги надпишат. „Забранено пързалянето по леда“.
— Не е толкова тънък, че…
— Ото, иди и купи десетина табели.
Заместникът изсумтя, но се подчини. А Нейт забеляза, че Пийч присви устни в опит да скрие усмивката си.
— Какво?
— Нищо. Нищичко. Мисля, че идеята е добра. Това показва, че се грижим за гражданите и реда. Но не може ли да напишем просто „Ледът се пука“ и „Стой далеч от реката“?