— Добре.
— Прекарваш повече време при Мег, отколкото в „Хижата“. — Хоп се усмихна, когато той я погледна мълчаливо. — Хората говорят.
— Официален проблем ли е изборът ми на място за спане?
— Не, разбира се. — Тя извади цигара и я запали с масивна запалка Зипо, свила ръка, за да пази завет. — А и лично аз смятам, че Мег Галоуей не е Феята Нюбъри. Хората говорят, че напоследък у Мег лампите светят доста до късно.
— Може би и двамата страдаме от безсъние. — Това е кметът, напомни си Нейт. А и в дневника на убития не се споменаваше да е имало жена в планината. — В част от свободното си време се занимавам с убийството на Галоуей.
— Разбирам. — Тя се взря в битката между бяло и синьо на повърхността на реката. — Повечето хора ходят на риба, четат интересни книги или гледат телевизия през свободното си време.
— Полицаите не са като повечето хора.
— Прави каквото искаш, Игнейшъс. Знам, че Чарлийн възнамерява да докара тялото на Пат тук при първа възможност и да го погребе. Иска внушително погребение. Земята ще е достатъчно мека през юни, освен ако не настъпи рязко и продължително застудяване.
Хоп вдъхна дима и го изпусна.
— Част от мен иска всичко това да е приключило. Мъртвите са заровени, а живите продължават да живеят. Знам, че на Кари й е трудно, но разследването ти няма да върне мъжа й.
— Не вярвам, че той е убил Галоуей. Не вярвам и че се е самоубил.
Лицето й не трепна, очите й не се отклониха от реката.
— Не исках да чуя това. Мъчно ми е за Кари, но не исках да го чуя.
— Никой не иска да чуе, че може би живее до човек, който е убил вече два пъти.
Тя потръпна силно, дръпна от цигарата и изпусна дима на няколко пъти.
— Познавам хората, които живеят до мен, на километър от мен и на пет километра от мен. Знам имената им, познавам лицата и навиците им. И между тях няма убиец, Игнейшъс.
— Ти познаваше и Макс.
— Господи.
— Катерила си се с Галоуей.
Сега погледът й стана студен и се втренчи в него.
— Това разпит ли е?
— Не, просто отбелязах факта.
Тя си пое дъх и издиша шумно под пукота на леда.
— Да, така е. Заедно с мъжа ми. На млади години ми харесваха предизвикателствата и тръпката. През последните години с Бо често се катерехме и прекарвахме нощта на открито, когато времето беше хубаво.
— На кого би се доверил в планината? На кого вярваше Галоуей?
— На себе си. Това е първият закон на катерачите. Най-добре да вярваш само на себе си.
— Тогава съпругът ти е бил кмет.
— В онези дни това бе по-скоро почетна, отколкото официална титла.
— Дори да е така, той е познавал тукашните хора. Обръщал е внимание какво става. Обзалагам се, че ти също.
— И?
— Ако се замислиш за февруари 1988, може да си спомниш кой освен Галоуей е отсъствал от Лунаси. Кой е заминал за седмица-две.
Тя хвърли цигарата, която изсъска в снега и потъна.
— Разчиташ прекалено много на моята памет, Игнейшъс. Но ще опитам.
— Добре. Ако си спомниш нещо, ела при мен. И не го казвай на никой друг, Хоп.
— Идва пролет — каза тя. — А пролетта може да бъде голяма кучка.
Тръгна си и го остави край реката. Нейт стоеше, пронизван от ледения вятър, и гледаше как реката възкръсва отново.
22.
Не само речният лед се пукаше и разместваше. По улиците, замръзнали през дългата зима, също се появиха дълбоки като каньони пукнатини и дупки, достатъчно големи, за да поберат камион.
Нейт не се изненада, че Бинг има договор с кметството за поправка и поддръжка на пътищата. Изненадващо беше, че никой не дава пет пари, че поправката и поддръжката се движеха със скоростта на куц охлюв.
Но шерифът имаше други проблеми.
Хората също се раздвижваха. Мнозина, които през тъмната и сурова зима се бяха стаявали, сега решиха, че е време да го ударят на живот.
Килиите бяха претъпкани с арестувани за пиянство, неприлично поведение, семейни конфликти и наркомани.
Звукът от клаксони и подвиквания го събуди рано и го накара да отиде до прозореца. През нощта беше паднал лек сняг, тънък слой прашец, който блестеше по улиците и тротоарите под светлината на изгряващото слънце.
Светлините на оградите около шестдесетсантиметровата дупка, която той наричаше „Кратерът“, светеха в червено и жълто. Около тях видя някакъв мъж да танцува — може би джига. Това беше достатъчно изненадваща дейност за ранната утрин, но фактът, че мъжът беше чисто гол, придаваше още по-безумен вид на гледката.
Вече се събираше тълпа. Някои ръкопляскаха — може би, за да му отмерват такта, помисли си Нейт. Други крещяха — окуражаваха го или го ругаеха.