Бинг също седеше назад. Нейт се беше престорил, че не вижда плоското шише между коленете му. Деб и Хари, Професора. Малка групичка гимназисти, цялото семейство Риг, което живееше малко след Зловещата гора.
Беше пресметнал, че половината от населението на града е в салона, което означаваше, че другата половина не е била. Някои си бяха тръгнали в паузата. А всеки от онези, които бяха останали, би могъл да се измъкне и да се върне обратно.
В мрака, когато всички са вперили поглед в екрана. Върна се във фоайето точно когато Хоп влезе и свали качулката си.
— Видях колата ти отвън. Не знам какво да мисля, Игнейшъс. Умът ми не го побира.
Тя вдигна ръце и отново ги отпусна.
— Ще отида да видя Лара. Не знам какво да й кажа. Това е ужасно. Гадно и побъркано.
— Аз бих казал само гадно.
— А не побъркано? Смяташ, че онзи, който е заклал едно безобидно куче пред кметството, не е луд?
— Зависи защо го е направил.
Отговорът му я накара да се замисли.
— Не мога да разбера защо. Хората говорят, че става дума за култ, че гимназисти са правили експерименти и други подобни глупости. Изобщо не вярвам, че е така.
— Не е било ритуално убийство.
— Други пък смятат, че е някой побъркан, които лагерува близо до града. Може би така се успокояват, че никой от нас не би направил такова ужасно нещо, но аз не се чувствам по-спокойна при мисълта, че някакъв смахнат броди наоколо.
Тя го изгледа изпитателно.
— Но ти не мислиш така.
— Не.
— Ще ми кажеш ли какво мислиш?
— Мисля, че когато някои убива местно куче насред града и пред сградата, където е събрано половината население, сигурно си има причини.
— И какви са те?
— Работя по въпроса.
Подкара покрай реката, преди да отиде до участъка. Денят беше мрачен и сив, парчетата лед почти се сливаха с цвета на водите.
Самолетът на Мег го нямаше — явен знак, че не би могъл да я затвори на някое сигурно място. Бинг и двамата му помощници асфалтираха една отсечка от пътя. Когато мина покрай тях, механикът само го изгледа продължително.
В участъка завари Пийч да черпи с кафе Джо и Лара. Питър стоеше при тях и имаше вид на човек, който се бори със сълзите си.
Лара, чиито очи бяха подути и зачервени, скочи на крака в мига, когато Нейт влезе.
Искам да знам какво правите за Юкон. Какви мерки взимате, за да откриете копелето, което го е убило?
— Успокой се, Лара.
— Не ми казвай да се успокоя! — нахвърли се тя върху съпруга си. — Искам да знам.
— Защо не дойдете в кабинета ми? Пийч, не ме свързвай с никого, освен ако не е спешно.
— Добре, шерифе. Лара. — Тя хвана ръката на жената. — Много съжалявам.
Лара успя да кимне рязко с глава, преди с вирната брадичка да нахлуе в кабинета на Нейт.
— Искам отговори.
— Моля те, седни.
— Не желая…
— Настоявам. — Гласът му беше тих, но тонът му я накара да се отпусне на един стол.
— Градът гласува за този полицейски участък. Гласувахме да те наемем и да ти плащаме заплатата. Искам да ми кажеш какво си предприел. Защо не си навън да търсиш този кучи син?
— Правя всичко възможно, Лара — отвърна той със същия спокоен тон, преди тя да продължи. — Не си и помисляй, че приемам леко станалото. Никой от нас не мисли така. Разследвам случая и ще продължа, докато успея да отговоря на въпроса ти.
— Имаш ножа. Ножа, с който… — Гласът й пресекна и брадичката й потръпна, но тя си пое дъх и изправи рамене. — Сигурно можеш да разбереш на кого е този нож.
— Мога да ти кажа, че вчера сутринта съобщиха за изчезването му заедно с други вещи. Говорих със собственика и ще разпитам всички, които снощи бяха на кино. Мога да започна с теб.
— Да не мислиш, че някой от нас е убил Юкон?
— Не мисля. Седни, Лара — каза, когато тя отново скочи. — И двамата бяхте снощи на кино. Да започнем с онова, което сте чули и видели.
Жената седна, този път по-бавно.
— Оставихме го навън. — Очите й се насълзиха. — Беше вече стар и не можеше да си контролира мехура, затова го оставихме отвън. Беше само за няколко часа, а си има и колибка. Ако го бяхме пуснали в къщата…
— Не се знае дали това щеше да промени нещо. Онзи, който го е направил, можеше да проникне вътре и да го изведе. Доколкото разбрах, кучето е било на около четиринадесет години. Няма за какво да се обвиняваш. По кое време излязохте от къщи?
Лара сведе глава и се взря в ръцете си, върху които капеха сълзи.
— Точно в шест — обади се Джо и започна да разтрива раменете на жена си.
— Направо в кметството ли отидохте?
— Да. Бяхме там около шест и половина. По-рано, но обичаме да сядаме напред. Запазихме си места с якетата. Бяхме на третия или четвъртия ред… отляво. После си поговорихме с хората.