— Пътува ли някъде?
— Идвах и си отивах, когато си поискам, както и сега.
— Може би си ходил до Анкъридж и си срещнал Галоуей там.
— Бил съм в Анкъридж повече пъти, отколкото можеш да се изплюеш. Тук триста километра не значат нищо. Може и да съм го видял там един-два пъти. Познавам много хора там. Аз си гледам моята работа, а те — тяхната.
— Ако ми правиш на инат, ти губиш.
В очите на Бинг просветна ярост.
— Не ме заплашвай.
— Не ми пречи. — Нейт се облегна назад. — Знам, че ти си искал да носиш тази значка.
— По-добре аз, отколкото някой чичако, чийто партньор са убили току-що.
Думите го пронизаха право в сърцето, но той отпи от кафето, без да сваля поглед от лицето на Бинг.
— Виждам, че си понаучил нещичко. Но фактът е, че аз нося значката. Ако искам, мога веднага да те арестувам, да повдигна обвинение и да те затворя заради онова, което стана с кучето.
— Не съм пипал кучето.
— На твое място щях да се опитам да си спомня по-добре къде съм бил, когато Патрик Галоуей е напуснал града.
— Защо продължаваш да му ровиш кокалите, Бърк? По-важен ли се чувстваш така? Макс е убил Галоуей и всички го знаят.
— Тогава не би трябвало да се страхуваш да ми кажеш къде си бил.
Роуз се появи с огромна порция месно руло, планина от пюре и море от сос.
— Да ти донеса ли още нещо, Бинг?
Тя остави до чинията му купа грах и малки глави лук. Нейт видя как Бинг се овладя с огромни усилия.
— Не, благодаря, Роуз.
— Приятен апетит. Шерифе, ако искате нещо, повикайте ме.
— Повече няма да разговарям с теб — отсече Бинг и набучи огромна хапка от рулото.
— Тогава да си поговорим за друго. Какво мислиш за „Междузвездни войни“?
— А?
— Филмът. Люк Скайуокър, Дарт Вейдър.
— Шибани идиоти — промърмори Бинг и нападна напоеното със сос пюре. — За бога, „Междузвездни войни“. Остави ме да се нахраня на спокойствие.
— Добър сюжет, запомнящи се персонажи. Под цялата врява става дума за предопределение… и предателство.
— Става дума за касови печалби. — Бинг размаха вилицата, преди отново да я забие в месото. — Банда типове летят в космоса и се пердашат със светлинни саби.
— Мечове. Светлинни мечове. Важното е, че след известно време, известни жертви и известни загуби… Нейт се изправи. — Добрите победиха. Ще се видим пак.
25.
В курса по английска литература имаше единадесет ученици. Джон остави двамата задрямали да си довършат следобедния сън, докато една от по-будните осакатяваше думите на Барда, четейки сцената с кървавите петна по ръцете на лейди Макбет.
Имаше си достатъчно теми за размисъл и следеше обсъждането на „Макбет“ с половин ухо.
Водеше такива дискусии вече двадесет и пет години, от първия път, когато се бе изправил нервно пред класна стая, пълна с ученици.
Тогава беше само няколко години по-възрастен от онези, които обучаваше. И може би по-невинен и ревностен, отколкото повечето си ученици.
Някога мечтаеше да пише възвишени и величави романи, изпълнени с алегории за човешкото съществуване.
Но не искаше да гладува на някой таван, затова стана учител.
Пишеше, и макар романите му да не бяха толкова възвишени и величави, колкото се беше надявал, успя да публикува няколко. Ако не преподаваше, може би нямаше да гладува на някой таван, но едва ли щеше да се храни добре.
Беше възприел отговорностите и, слава Богу, радостите на преподаването като твърде тежки за един интелектуален младеж, който искаше да пише възвишени романи. Затова беше направил крачка, смела и глупава без съмнение — беше избягал в Аляска. Там щеше да набере опит, да живее простичко и да изучава човешкото съществуване на примитивно място, сред огромните пусти пространства.
Така беше дошъл в Лунаси.
Откъде би могъл да знае един младеж на по-малко от тридесет години истинското значение на думата страст? Как би могъл да разбере онзи буден и трогателен идеалист, че едно място и една жена могат да го обвържат? Че могат да го държат доброволно окован, независимо колко се съпротивляват на желанията му?
Беше се влюбил — по-лошо, беше обсебен от Чарлийн в мига, в който я зърна. Гъвкавото й тяло, русите коси, гласът, който омайваше като песента на сирените, дръзкият й сексапил — всичко у нея го очароваше и поглъщаше.
Тя принадлежеше на друг мъж, беше майка на детето му, но за Джон това нямаше значение. Любовта му не беше романтичното чувство на смел рицар към неговата дама, а страстното желание на мъж за жена.
Не се ли беше самоубеждавал, че тя ще прогони Галоуей? Негодникът се държеше безотговорно с нея, беше егоист. Дори да не беше заслепен от любов, Джон пак би забелязал това. И би го презрял.