Затова той зачака. Промени живота си и зачака.
И след всичко, което беше направил, след като беше жертвал всичките си планове и надежди, все още чакаше.
Учениците му ставаха все по-млади, а годините се трупаха зад гърба му. Вече никога не би могъл да си върне онова, което бе захвърлил, което бе изгубил.
А единственото нещо, което желаеше, все още не му принадлежеше.
Погледна часовника и установи, че е пропилял още един ден. После с ъгълчето на окото си долови движение и видя Нейт да се обляга на касата на отворената врата.
— Искам есетата ви за „Макбет“ другия петък — съобщи той сред хор от стенания. — Кевин, ще разбера, ако Мериън ти го напише. Онези, които са в комитета за изработването на годишника, да не забравят за събранието утре в 15,30 часа.
— Ако е нужно, осигурете си транспорт за прибирането. Свободни сте.
Чуха се обичайното тракане, шумолене и бърборене, с които беше толкова свикнал, че вече не ги забелязваше.
— Какво в гимназията — започна Нейт — кара дланите на един възрастен човек да се потят?
— Фактът, че сме преживяли веднъж този ад, не означава, че не могат да ни върнат обратно там.
— Сигурно е така.
— Обзалагам се, че си се справял добре — каза Джон, докато прибираше книжата си в очуканото куфарче. — Изглеждаш добре, имаш подходящо поведение. Бих казал, че си бил добър ученик и си имал успех сред момичетата. Спортен тип. Какво тренираше?
— Лека атлетика. — Нейт сви устни. — Винаги съм можел да бягам. Ами ти?
— Класическият зубрач. Онзи, който вдига летвата за всички други.
— Такъв ли беше? Аз щях да те мразя. — С юмруци в джобовете, Нейт влезе и погледна към бележките на дъската. — „Макбет“, а? Обичам Шекспир, стига да го чете някой друг. Имам предвид на глас, за да мога да чувам думите. Този тип беше убил заради жена, нали?
— Не, от амбиция и подтикван от жена. След като семената на всичко това са били посети от три други.
— Но не успяваше да се измъкне.
— Платил е с честта си, със загубата на жената, която е обичал до лудост, и с живота си.
— Каквото повикало…
Джон кимна и повдигна вежди.
— Да обсъждаме Шекспир ли си дошъл, Нейт?
— Не. Разследваме инцидента от снощи. Трябва да ти задам няколко въпроса.
За Юкон ли? Бях в кметството, когато го намериха.
Кога отиде там?
— Малко преди седем. — Разсеяно погледна към няколко от учениците, които се затичаха по коридора, заливайки се от смях. — Провеждам извънучебен курс върху разказваческото майсторство на Хичкок за учениците от десети до дванадесети клас. На някои от децата им е много интересно, а и така получават допълнителни точки. Десетина души се записаха.
— Излизал ли си между седем и десет?
— Излязох през паузата, изпуших една цигара и пийнах от пунша, който продаваше комитетът от началното училище. Трябваше да му добавя още нещичко, за да има вкус на пунш.
— Къде седеше?
— Назад, по-встрани от учениците. Не исках да им преча или да бъда засипван с въпроси. Водех си бележки върху филмите.
— В тъмното?
— Точно така. Просто набелязах някои ключови моменти, които смятах после да обсъдим. Бих искал да ти помогна, но не зная как.
Отиде да спусне щорите на единствения прозорец в стаята.
— След като Ото влезе и разбрахме какво е станало, се върнах в „Хижата“. Бях разстроен, както всички останали. Чарлийн, Кльощавия Джим и Големия Майк бяха на работа.
— Кой още беше там?
— Мич Доубър и Клиф Трийт, Пияницата Майк. Няколко туристи.
Докато говореше, той разтреби стаята, събирайки изпуснати моливи, топчета хартия, фиба.
— Взех си питие. Скоро след това влязоха Мег и Ото, а когато малко се поуспокоихме, поиграхме покер. Още играехме, когато ти дойде.
Нейт кимна и прибра бележника си. Джон хвърли хартията в кошчето и постави другите предмети в кутия от обувки на бюрото си.
— Не знам кой би причинил подобно нещо на едно куче. Особено на Юкон.
— Изглежда и никой друг не знае. — Нейт огледа класната стая. Мирише на тебешир, помисли си. И на онази характерна за тийнейджърите смесица от дъвка, гланц за устни и гел за коса. — Взимаш ли си някога отпуска през учебната година? За да си починеш, да заминеш някъде.
— Едно време го правех. Наричах ги „ваканции за душевно здраве“. Защо?
— Чудя се дали си бил във ваканция за душевно здраве през февруари 1988.
Зад очилата очите на Джон станаха студени.
— Трудно е да се каже.
— Опитай.
— Трябва ли да говоря с адвокат, шериф Бърк?
— Както искаш. Аз просто се опитвам да разбера кой къде е бил, когато Патрик Галоуей е бил убит.