— Причините да потърсим външен човек бяха основателни — намеси се Уолтър Ноти. — Шериф Бърк просто си върши работата.
— Може и да е така, Уолтър — Ед вдигна ръце, — но някои от по-неуправляемите елементи в този град приеха това като предизвикателство. Затова станаха по-активни. Хората тук не обичат да им се казва какво да правят.
— Гласувахме, че трябва да имаме полиция — напомни му Хоп.
— Знам, аз също гласувах „за“ в същата тази зала. Не казвам, че обвинявам Нейт за начина, по който работи. Казвам, че беше грешка. Наша грешка.
— Откакто Нейт дойде, по-рядко шия братята Маки — намеси се Кен. — Имам по-малко пациенти, пострадали от побои или домашно насилие. Миналата година два пъти ми водиха Майк Пияницата с измръзвания, след като някой го беше открил паднал край пътя. Тази година той пак се напива, но изтрезнява на сигурно място в килията.
— Не мисля, че можем да обвиним полицията, че са ти откраднали нещо, Ед, нито че са изрисували графити по хижата ти. — Деб разтвори ръце. — Нито че спукаха гумите на Хоули, нито за счупените прозорци в училище. Виновни са родителите, които не държат изкъсо децата си.
— Но не дете е убило кучето ми. — Джо погледна Нейт извинително. — Съгласен съм с това, което каза Деб, както и с Уолтър, и с Кен, но не дете е убило Юкон.
— Не — заяви Нейт. — Не е било дете.
— Не мисля, че да те наемем, беше грешка, Нейт — продължи Деб, — но всички ние носим отговорност за този град и трябва да знаем какво правиш по въпроса. Как ще откриеш кой е извършил тези неща и кой е убил Юкон?
— Разбира се, че трябва да знаете. Някои от споменатите инциденти може би наистина са работа на деца. Например счупените прозорци в училището. Тъй като едно от тях беше изпуснало фенерчето си, вече знаем кои са. Вчера разговарях с тях и с родителите им. Щетите ще бъдат заплатени и двамата виновници са отстранени за три дни от училище. Съмнявам се, че през това време ще им е много забавно.
— Не ги ли арестува?
— Бяха на девет и десет години, Ед. Не смятам че да заключа в килия, би помогнало. Много от децата — каза той, спомняйки си досието на Ед — вършат глупости и имат проблеми с полицията, докато са млади.
— Но ако са направили това, може би имат и други провинения — предположи Деб.
— Не са. Учителката им се скарала, затова отишли и счупили прозорците. Със сигурност не са изминали целия път до хижата на Ед, нито са се измъкнали посред нощ от къщи и са извървели три километра, за да срежат гумите на Хоули и да напръскат с боя пикапа му. Искате ли да ви кажа какво мисля аз? Проблемите ви не са започнали, откакто ме наехте. Започнали са преди шестнадесет години, когато някой е убил Патрик Галоуей.
— Това потресе всички ни — взе думата Хари, кимайки към останалите. — Дори онези, които не го познавахме. Но не разбирам какво общо има той с въпроса, който обсъждаме тук.
— А аз мисля, че има. Затова процедирам по този начин.
— Не разбирам — обади се Деб.
— Онзи, който е убил Галоуей, още е тук. Онзи, който е убил Галоуей — повиши глас Нейт, тъй като всички едновременно заговориха, — е убил и Макс Хоубейкър.
— Макс се самоуби — прекъсна го Ед. — Самоуби се, защото е убил Пат.
— Някой иска да повярвате в това. Аз не го вярвам.
— Това е лудост, Нейт. — Хари разпери ръце. — Чиста лудост.
— По-голяма лудост от идеята, че Макс е убил Пат? — Деб притисна гърлото си. — Или от това, че Макс се е самоубил? Не знам.
— Тишина! — Хоп вдигна ръце и надвика шума. — Млъкнете за минута. Игнейшъс — тя си пое дъх, — искаш да кажеш, че някой, когото познаваме, е убил вече два пъти?
— Три пъти. — Очите му бяха като кремък, докато оглеждаше присъстващите. — Двама мъже и едно старо куче. Аз и хората ми разследваме и ще продължим да работим, докато не открием кой е той и не го арестувам.
— Щатската полиция… — започна Джо.
— Каквото и да открият или заключат щатските власти, ние ще продължим да разследваме. Заклех се да защищавам и служа на този град и това ще направя. Част от това разследване включва всички вие да съобщите къде сте били и какво сте правили снощи между девет и десет вечерта.
— Ние? — рязко попита Ед. — Ще разпитваш нас?
— Точно така. Освен това ме интересува кой къде е бил през февруари 1988.
— Ти… Ти… — Гласът на Ед пресекна от гняв. Той се хвана за стола и се изправи. — Възнамеряваш да ни разпитваш като заподозрени? Това минава всички граници. Не мога да повярвам. Отказвам да бъда подложен на това, отказвам семейството и съседите ми да бъдат подложени на това. Ти превишаваш пълномощията си.