— Нямам нищо против.
26.
— Шерифе. — Пийч му поднесе кифлички и кафе, още преди да беше влязъл.
— Ако продължаваш с тези сладки, скоро няма да мога да се побера в стола си.
— Нужно е нещо повече от няколко кифлички, за да надебелее хубавият ти задник. Пък и това е подкуп. Може ли утре да си взема допълнителен един час към обедната почивка? Участвам в комитета по организирането на първомайския празник. Имаме събрание, за да приключим с координирането на парада.
— Парад ли?
— Да, първомайски парад, Нейт. Пише го на календара и вече наближава.
Май, помисли си той. Тази сутрин си беше поиграл с кучетата в двора на Мег. Снегът стигаше до ръба на ботушите му.
— Така ли ще бъде и на Първи май?
— Дори да вали червен сняг, пак ще има парад. Училищният оркестър ще участва. Коренните жители ще носят носии и ще свирят на традиционни инструменти. Всички спортни отбори са включени, както и курсът по танци на Доли Манърс. Има повече участници, отколкото зрители, но очакваме наплив от туристи и външни хора.
Тя се засуети около вазата с изкуствени нарциси на бюрото й.
— Всички обичат този празник, а миналата година дори го рекламирахме. Тази година увеличихме рекламите, предизвикахме интереса на медиите. Чарлийн ще направи уебстраница на „Хижата“ и ще предлага пакети услуги. А Хоп успя да ни включи в страниците с предстоящи важни събития в няколко списания.
— Сериозно? Значи ще бъде интересно.
— Така си е. Целият ден е празник. Палим голям огън и през нощта свири музика. Ако времето е лошо, се пренасяме в „Хижата“.
— И палите огън там?
Пийч го ощипа закачливо по ръката.
— Не, само слушаме музика.
— Отсъствай колкото е необходимо.
Голям парад, помисли си Нейт. Посетители в „Хижата“, клиенти в магазина „На ъгъла“, които разглеждат произведенията на местните художници и приложници. Повече пари, повече работа за банката, за бензиностанцията. Работа за всички.
Ако се разчуеше за убийството, всички щяха да загубят. Вдигна поглед, когато влезе Ото.
— Днес не си ли в почивка?
— Да.
Нейт забеляза странния му поглед, но продължи непринудено.
— За кифличките ли дойде?
— Не. — Ото му подаде жълт плик. — Написал съм къде съм бил и какво съм правил през февруари 1988, през нощта, когато Макс умря, и когато убиха Юкон. Реших, че ще е по-добре да го направя, преди да ме помолиш.
— Защо не дойдеш в кабинета ми?
— Не е нужно. Не съм се обидил. — Той изду бузи. — Е може би малко, но те разбирам. Нямам сериозно алиби нито за един от трите периода, но съм написал всичко.
Нейт остави кифлата, за да вземе плика.
— Благодаря ти, Ото.
— Отивам за риба. — Ото излезе, разминавайки се на вратата с Питър.
— По дяволите — промърмори Нейт.
— Трудно е. — Пийч леко погали ръката му. — Но трябва да направиш каквото е нужно, дори ако това означава да обидиш някого и да ти се ядосват.
— Така е.
— Хм. — Питър гледаше ту единия, ту другия. — Има ли му нещо на Ото?
— Надявам се, че не.
Младежът се канеше да продължи с въпросите, но Пийч леко поклати глава.
— Причината да закъснея е, че чичо ми дойде тази сутрин. Искаше да ми каже, че някакъв мъж се е заселил северно от града, до потока Безнадеждност. Там има една стара колиба. Явно се е нанесъл в нея. Това никого не би притеснило, но чичо ми го подозира, че е разбил вратата на работилницата му, а леля е установила, че от склада им липсва храна.
Той грабна една кифличка и я захапа.
— Та чичо ми отишъл тази сутрин да види какво става и онзи излязъл с пушка и му наредил да напусне земята му. Тъй като бил с братовчедка ми Мери — водел я на училище, — чичо ми си тръгнал, без да спори.
— Добре. Ние ще се разберем с него. — Нейт остави недокоснатото си кафе и плика с показанията на Ото на плота. Отиде до шкафа с оръжието и извади две пушки и патрони.
— В случай че не успеем — поясни на Питър.
Слънцето беше ярко и силно. Струваше му се невъзможно, че само преди няколко седмици беше му се налагало да пътува в мрак. Реката се виеше край пътя, и студеносиният й цвят контрастираше със снега, който още отрупваше бреговете й. Планините се открояваха като монументи, издялани от стъкло на фона на небето.
Видя орел, кацнал върху крайпътен знак, като златист пазител на гората зад него.
— Откога е необитаема колибата?
— Откакто се помня, никой не е живял в нея — поне официално. Доста е порутена и е толкова близо до потока, че всяка пролет се наводнява. От време на време туристи преспиват в нея за една нощ или пък хлапетата я използват за… нали се сещаш. Коминът е още здрав и вътре може да се пали огън. Макар че понякога здраво се задимява.