— Което значи, че и ти си я използвал за… нали се сещаш. — Макар че се усмихна, бузите на Питър пламнаха.
— Един-два пъти. Чувал съм, че двама чичако я построили много отдавна. Смятали да обработват земята и да търсят злато в потока. Решили, че ще успеят да се изхранват и след година ще са спестили пари. Не познали. Единият умрял от измръзване, а другият полудял от колибна треска. Май беше изял и част от мъртвеца.
— Красота.
— Сигурно са измислици. Но допринасят за атмосферата, когато водиш момиче там.
— Да, много е романтично.
— Трябва да завиеш тук — посочи Питър. — Пътят не е много равен.
След около триста метра друсане и подскачане из тесния, засипан със сняг коловоз Нейт реши, че Питър е майстор на омаловажаването.
Дърветата растяха нагъсто и скриваха слънцето, сякаш караха през тунел, павиран от ледени демони със садистични наклонности.
Опря език до небцето си, за да не го прехапе, докато се бори с кормилото.
Не беше точно сечище. Разнебитеният куб от трупи стърчеше изгърбен сред празно място от изсечени върби и ели, на заледения бряг на един малък поток. Единият прозорец на сгушената в сенките колиба беше закован с дъски, а другият — залепен накръст с изолирбанд. Изкорубена веранда се издигаше върху няколко циментови блокчета.
Мръсен лексус с калифорнийски номера беше паркиран отпред.
— Обади се на Пийч и й кажи да провери номерата, Питър.
Докато младежът се занимаваше с радиото, Нейт се поколеба. От наклонения комин лениво се издигаше дим, а на един стълб до вратата зловещо се полюляваше някакво обесено животинче.
Докато излизаше от колата, разкопча кобура си, но не извади пистолета.
— Достатъчно! — Вратата на колибата се отвори.
В полумрака Нейт различи мъж с пушка.
— Шериф Бърк от полицията в Лунаси. Свалете оръжието.
— Не ме интересува кой си, какво казваш или какво искаш. Знам ви номерата, гадни извънземни. Няма да се върна там горе.
„Извънземни — помисли си Нейт. — Насадихме се.“
— Армията на извънземните в този сектор беше разгромена. Сега сте в безопасност, моля свалете оръжието.
— Така казваш ти. — Мъжът приближи още малко. — Откъде да знам, че не си един от тях?
— Около тридесет и пет годишен, пресметна Нейт. Около един и осемдесет, седемдесет и пет килограма. Кестенява коса. Безумни очи с неопределен цвят.
— Имам документ за самоличност, подпечатан и заверен след проверка. Ако свалите оръжието, ще дойда да ви го покажа.
— Документ за самоличност? — Мъжът изглеждаше объркан и дулото на пушката се сведе с един-два сантиметра.
— Заверен от Нелегалната армия на земляните. — Нейт се опита да кимне сериозно. — Тези дни не е излишно да сме предпазливи.
— Нали знаеш, те имат синя кръв. Последния път, когато ме отвлякоха, убих двама.
— Двама? — Нейт повдигна вежди, за да покаже, че е впечатлен и видя как пушката се снижи още малко. — Трябва да бъдете инструктиран. Ще ви заведем в щаба и ще запишем показанията ви.
— Не можем да ги оставим да победят.
— Няма.
Дулото на пушката се насочи към земята и Нейт пристъпи напред.
Всичко стана много бързо. Винаги ставаше много бързо. Чу Питър да отваря вратата на колата и да го вика. Наблюдаваше лицето на мъжа, очите му и видя промяната. Паника, гняв и ужас едновременно.
Вече ругаеше и нареждаше на Пит да залегне, докато вадеше пистолета от кобура.
Гърмежът на пушката разтърси въздуха и накара птиците по околните дървета да запищят. Вторият изстрел прозвуча, когато Нейт се пъхна под колата.
Канеше се да излезе от другата страна, когато видя кръвта.
— Господи. Исусе Христе. Питър.
Тялото му натежа като олово и той замръзна за един безкраен миг. Усещаше мириса на алеята — на дъжд, на разложен боклук. На кръв.
Дишаше учестено, паниката замая главата му, горчива вълна на отчаяние пресуши гърлото му. Въпреки всичко успя да изпълзи на снега.
Питър лежеше проснат зад отворената врата на колата с разширени изцъклени очи.
— Мисля… Мисля, че съм прострелян.
— Дръж се. — Нейт притисна ръката му на мястото, където якето беше разкъсано и окървавено. Усещаше горещия поток — и дивото биене на сърцето си. С едно око, насочено към колибата, успя да напипа някакъв шал.
Ако онова, което се нижеше в главата му, бяха молитви, не ги беше чувал досега.
— Не е много зле, нали? — Питър облиза устни и наведе глава, за да погледне. После пребледня. — Господи.
— Чуй ме. Чуй ме. — Нейт уви стегнато шала около раната и потупа Питър по бузата, за да му попречи да припадне. Не ставай. Всичко ще бъде наред.
„Няма да кървиш до смърт. Няма да умреш в ръцете ми. Не и този път. Моля те, Боже.“