— Не, в кухненския склад. Прави инвентаризация.
— Може ли да вляза там?
— Само ако си с бронебойна жилетка — предупреди го Роуз, докато наливаше кетчуп в червено пластмасово шише. — От няколко дни направо не е на себе си.
— Ще рискувам.
— Нейт, Питър ни каза за похвалата. Много е горд. Ние също. Благодаря ти.
— Не съм направил нищо — той го направи.
Очите й се насълзиха и Нейт побърза да изчезне.
Големия Майк правеше салата, която сигурно би нахранила армия зайци. Радиото беше настроено на местната станция и страстното изпълнение на чело на Йо-йо Ма изпълваше кухнята.
— Раци по флорентински ала Големия Майк — обяви той. — И „Вълча салата“ за добър апетит.
— Звучи вкусно.
— Вътре ли се каниш да влизаш? — попита Майк, когато Нейт се насочи към склада. — Тогава си вземи меч и щит.
Помещението беше голямо и студено, до стените с метални лавици, натежали от консервирани и изсушени продукти. Вътре имаше и фризер, и два високи хладилника.
Чарлийн седеше срещу тях и бързо пишеше на един лист.
— Вече знам къде да се скрия, в случай че избухне ядрена война.
Тя го погледна и за пръв път в погледай липсваше каквато и да е закачка.
— Заета съм.
— Виждам. Искам да ти задам само един въпрос.
— Какво ли съм видяла от теб, освен въпроси — промърмори тя, преди да извика: — Искам да знам защо имаме само две консерви боб!
В отговор Големия Майк усили радиото до дупка.
— Чарлийн, отдели ми две минути и изчезвам.
— Добре, добре, добре! — Така тресна папката с описа върху шкафа, че Нейт чу как дървото пука. — Опитвам се да правя нещо. Но защо ли на някого трябва да му пука за това?
— Съжалявам, че си разстроена, и ще бъда възможно най-кратък. Чувала ли си Галоуей да е печелил значителни суми на покер по времето, когато е заминал оттук, но преди да тръгне из планината?
Чарлийн презрително изсумтя.
— Да, бе. — После се сепна и присви очи. — Какво значи значителни?
— Поне няколко хиляди. Според един от източниците ми той е играл две нощи и е печелил непрекъснато.
— Винаги се включваше, ако разбереше, че някъде се играе. Но почти никога не печелеше, а когато успееше, никога не бяха повече от двеста долара. Само веднъж в Портланд спечели три хиляди. Похарчихме ги за стая в скъп хотел, обилна вечеря и две бутилки шампанско, донесени от рум-сървиса. Купи ми и дрехи. Рокля, обувки и обици със сапфири.
Очите й овлажняха, но тя разтърси глава, изправи рамене и изтри сълзите.
— Беше глупаво. После продадох обиците в Принс Уилям, за да платя за поправката на мотора и да купя нещо за ядене. Голяма полза имах от тях.
— Ако наистина е спечелил пари, какво би направил с тях?
— Похарчил ги е. Не. — Подпря чело на един от стълбовете, които поддържаха лавиците. Изглеждаше толкова уморена, тъжна и изгубена, че тон се осмели да я погали по рамото. — Не, не и тогава. Пат знаеше, че сме без пари. Ако е спечелил, сигурно е похарчил малко, но щеше да запази повечето, за да ги донесе у дома и да спра да му опявам.
— Нямаше ли да ги внесе в банката в Анкъридж?
— Тогава там нямаше банка. По-скоро би ги пъхнал в раницата си и би се прибрал у дома, за да ми ги даде. Не ценеше парите. Повечето хора, които произхождат от богати семейства, са такива.
Тя вдигна глава.
— Искаш да кажеш, че е имал пари?
— Само, че е възможно.
— Тогава не ми прати нищо. Дори стотинка.
— А ако е тръгнал да се изкачва, след като е спечелил толкова?
— Ако е задържал стаята в хотела, ги е пъхнал в някое чекмедже. Или ги е взел със себе си. Но щатските полицаи не споменаха нищо за пари.
— Не са намерили.
Никакви пари, помнели си Нейт. Нито портфейл, нито документи, нито дори дребни монети. И раницата му не бяха намерили. Само кутия кибрит и дневника, прибрани във вътрешния джоб на парната му, който се затваряше с цип.
Когато излезе на тротоара, извади бележника си, написа „Пари“ и огради думата с кръгче.
Класическата реплика за такива случаи бе „Търси жената“, но полицаите знаеха, че когато става дума за пари, със сигурност те са във фокуса на нещата.
Чудеше се как да разбере дали някой от Лунаси не е забогатял набързо преди около шестнайсет години.
Разбира се, също така вероятно беше Галоуей да е запазил стаята си и да е оставил парите в нея. И камериерката, собственикът или следващият обитател на стаята да са извадили късмет.
А може и да ги беше пъхнал в раницата си. И убиецът да не си беше дал труд да я отвори, преди да я изхвърли в някоя близка пукнатина.
Но защо тогава си е дал труд да се отърве от нея? Заради наркотиците? Или просто я е захвърлил в паниката си, смятайки, че ако не е при тялото, няма да го разпознаят?