Дали беше останал там, наблюдавайки изненаданото лице на Галоуей, докато се е плъзгал по ледената стена? Беше ли стоял там, наблюдавайки го с интерес? Бил ли е шокиран или доволен? Развълнуван или отвратен? Едва ли има значение, помисли си Нейт. Нали вече го е убил.
После може би е взел раницата и я е претърсил. Не е имало смисъл да оставя припаси или парите, ако са били в нея. Трябвало е да бъде практичен. Да оцелее.
Кога е забелязал липсата на обицата? Твърде късно, за да се върне и да я търси, или му се е сторила прекалено незначителна подробност, за да се тревожи за нея?
Но обикновено точно детайлите помагаха за разрешаването на един случай — и връзката между тях.
— Нейт?
Без да изпуска обицата, той посегна към интеркома.
— Какво има?
— Джейкъб иска да те види — съобщи Пийч.
— Пусни го.
Не стана, а се отпусна назад в стола, когато ескимосът влезе и затвори вратата зад себе си.
— Очаквах да наминеш тази сутрин.
— Има някои неща, които не исках да казвам снощи пред Мег.
Джейкъб носеше яке от еленова кожа, избелели джинси, а на тънката ивица кожа около врата му висяха мъниста и лъскав кафяв камък. Посребрената му коса беше хваната в дълга плитка.
— Тогава сядай — покани го Нейт — и говори.
— Ще ги кажа прав. Ще ме оставиш да ти помогна за този случай или сам ще направя, каквото сметна за нужно. Но на това трябва да се сложи край. — Той пристъпи напред и за пръв път, откакто го познаваше, Нейт видя върху лицето му неподправен гняв. — Тя е мое дете. Беше моя дъщеря по-дълго, отколкото на Пат. Моя дъщеря е. Каквото и да мислиш за мен, каквото и да се питаш, аз ще участвам в разкриването на онзи, който я е застрашил снощи по един или друг начин.
Нейт се залюля на стола.
— Искаш ли значка?
Видя как ръцете на Джейкъб се свиха в юмруци, а после се отпуснаха също толкова бавно, колкото гневът се скри под някаква загадъчна маска.
— Не, не искам. Прекалено тежка е за мен.
— Добре. Ще те… използвам неофициално. Така по-добре ли е?
— Да.
— Смяташ ли, че в Лунаси се е разчуло за хората, които ти казаха за парите?
— Твърде е възможно. Хората обичат да говорят, особено белите.
— Ако с е разчуло за това, не е трудно да се предположи, че след като си близък с Галоуей и Мег, си ми казал какво си разбрал.
Джейкъб сви рамене.
— Защо не са ти попречили да ми кажеш?
Сега Джейкъб се усмихна.
— Живея отдавна и не е лесно да ме убият. Тази история снощи е била глупаво замислена и немарливо изпълнена. Защо просто не те е застрелял в главата, докато се разхождаш край езерото? После ти напълва джобовете с камъни и те праща на дъното. Аз бих постъпил така.
— Благодаря. Значи не е посмял да действа направо. Дори с Галоуей не е действал решително — каза Нейт, докато Джейкъб гледаше дъската. — Било е импулс на лудост, на алчност, възползване от възможността. А може би и трите. Не е било планирано.
— Не. — Замислен, Джейкъб кимна. — Има по-лесни начини да убиеш някого от това да изкачваш планина.
— Един удар с пикел — продължи Нейт. — Един. А след това изведнъж става твърде деликатен и дори не го изважда, нито се отървава от тялото. Това би било твърде директно, щял е да се замеси прекалено много. Същото е и с Макс. Инсценира самоубийство. Макс е виновен колкото него — може би така го е приел. Кучето? Това е просто куче, което ще отвлече вниманието, а и по този начин ще си отмъсти на Стивън Уайз. Но не би се изправил лице в лице с мен.
Той сложи обицата на бюрото си.
— Познаваш ли я?
Джейкъб се намръщи.
— Дрънкулка, символ. Не е ескимоска. Ние си имаме свои символи.
— Мисля, че убиецът я е носил преди шестнадесет години. Отдавна е забравил за нея, но ще си спомни, ако я види. Виждал съм я и преди някъде. — Нейт я вдигна и се загледа в люлеещото се кръстче. — Но къде?
Носеше я непрекъснато у себе си. Това противоречеше на правилата, но я носеше в джоба си, докато си вършеше работата из града.
Не сподели с никого за инцидента у Мег и помоли нея и Джейкъб също да си мълчат. Щяха да си поиграят с убиеца.
Пролетта идваше, дните се удължаваха и зеленината превземаше белите полета. Шерифът си вършеше работата, разговаряше с хората от града си, изслушваше проблемите и оплакванията им.
И разглеждаше ушите на всички мъже, с които разговаряше.
— Могат да се затварят — каза му веднъж Мег.
— Какво?
— Дупките в ушите — или където и да било. — Тя лекичко прокара пръсти по пениса му.