— Обицата, Мег. Видях я, когато разглеждах снимките. Сигурен съм, че я видях.
Тя го избута встрани и грабна куп снимки.
— Кой я е носил? Кого си видял? — Поглеждаше снимките и ги хвърляше във въздуха като хартиени самолети.
— Беше групова снимка — промърмори Нейт, опитвайки се да се съсредоточи. — На много хора. От някакъв празник… Коледа.
Грабна албума, към който посегна и тя, и прелисти към края.
— Ето. Знаех си.
— Нова година. Тогава ме оставиха до късно. Аз съм правила тази снимка.
Ръката й трепереше, когато извади снимката от албума. В единия ъгъл се виждаше новогодишната елха, цветните светлини и играчките бяха замъглени. Беше снимала отблизо, затова се виждаха само лицата, макар да си спомняше, че баща й държеше китарата в скута си.
Пат се смееше, притиснал плътно към себе си Чарлийн, буза до буза. Макс точно се подаваше иззад канапето, но тя беше отрязала горната част на главата му.
Но онзи, който седеше от другата страна на баща й с леко обърната глава, усмихнат към някого в другия край на стаята, се виждаше ясно.
И от ухото му висеше сребърна обица с малтийски кръст.
31.
— Това не е стопроцентово доказателство, Мег.
— Не ми пробутвай тези полицейски глупости, Бърк.
Докато той шофираше, младата жена седеше, притиснала ръце към стомаха си, сякаш изпитваше болка.
— Не са глупости. Нарича се косвена улика. — Умът му препускаше във всички посоки. — Обицата е била в ръцете на поне двама души, преди да стигне до мен. Съдебният лекар не я е виждал. Масово производство е, сигурно по онова време е имало хиляди от тях. Може да я е изгубил, да я е дал на някого, самият той да я е взел назаем. Фактът, че я носи на снимка, направена преди повече от шестнадесет години, не доказва, че е бил с баща ти в планината. Дори малоумен съдебен защитник ще разбие такава версия в съда.
— Той е убил баща ми.
Ед е отмъстителен, беше му казала Хоп след историята с Хоули.
Всички онези връзки между Галоуей и Макс, Галоуей и Бинг, Галоуей и Стивън Уайз.
Имаше и още. Улкът и Макс — загриженият стар приятел, който помага на вдовицата за помена. Улкът и Бинг — хвърляне на подозрението върху човек, който може би си спомня един непринуден разговор отпреди шестнадесет години.
Срязаните гуми и боята по колата на Хоули — отмъщение за сблъскването, прикрито като детски вандализъм.
Пари. Ед Улкът се занимаваше с пари. Какъв по-добър начин да укриеш внезапно получената сума пари от собствената ти банка?
— Това копеле Улкът е убило баща ми.
— Така е. Аз го знам. Ти го знаеш. Той го знае. Но изграждането на обвинение е друго нещо.
— Нали се занимаваш с това от януари. Дори след като щатската полиция приключи случая. Наблюдавала съм те.
— Тогава ме остани да довърша.
— Какво си мислиш, че ще направя? — Мег присви очи срещу слънцето. Беше излязла от къщи без тъмните си очила, без нищо, освен непреодолимата нужда да направи нещо. — Че ще отида при него и ще му опра пистолет в челото?
Нейт долови в гласа й мрачните тонове на скръбта и ярките искрици на гнева и стисна ръката й.
— Не бих се учудил.
— Няма. — Костваше й много усилия да обърне дланта си към неговата, да задържи връзката, когато щеше да е толкова лесно да се отдръпне. И да остане сама с бушуващите си емоции. — Но искам да видя лицето му, Нейт. Ще застана така, че да виждам лицето му, когато го арестуваш.
Главната улица вече беше пълна с хора, бързащи да заемат хубави места. Сгъваеми столове и хладилни чанти стояха на тротоара. Някои вече бяха заети от хора, които шумно сърбаха питиета в пластмасови чаши.
Въздухът жужеше от шума, виковете и смеха, които се опитваха да надвикат силната музика от КЛУН.
По ъглите на площада и страничните улици бяха паркирани фургони, където се продаваха сладолед, хотдог и други лакомства, подходящи за парад. Пъстроцветните знамена се вееха във въздуха.
Около две хиляди души, пресметна Нейт, и повечето от тях деца. Ако денят беше обикновен, щеше просто да влезе в банката и да арестува Ед, без да привлича внимание.
Но беше празник.
Паркира пред участъка и покани Мег вътре.
— Къде са Ото и Питър? — попита той Пийч.
— Навън, сред хората, където би трябвало да бъда и аз. — В очите й се прокрадва раздразнение, докато приглаждаше бухналата си пола с цвят на нарциси върху пълните си бедра.
— Повикай ги тук.
— Нейт, над сто души вече са се събрали в училището. Трябва да…
— Повикай ги тук! — отсече шерифът и продължи към кабинета си, подкрепяйки Мег. — Искам да останеш тук — каза й.
— Не. Глупаво е да го очакваш и е обидно.
— Той е способен на всичко.