Бинг извърна масивните си рамене. Нейт виждаше само очите му, които блестяха между плетената шапка и шала.
— Сам опитай. — И той пъхна бутилката в ръцете на Нейт. Моментът не изглеждаше подходящ да спомене, че не е много по пиенето. Реши да бъде дипломатичен и достатъчно дружелюбен, за да изпие глътка. Когато го направи, главата му избухна, а гърлото и стомахът му се превърнаха в пепел.
— Милостива Богородице! — Задави се, а когато си пое дъх, усети пламъци вместо късчета лед. През звъненето в ушите си дочу смях. Или може би бе воят на някой огромен, обезумял вълк. — Какво е това, по дяволите! — Продължи да хрипти, докато от очите му се стичаха сълзи и замръзваха по лицето му. — Киселина? Течен адски огън?
Бинг взе обратно бутилката, отпи и я затвори.
— Уиски от конски фъшкии.
— Идеално.
— Мъж, който не държи на уиски, не е мъж.
— Ако това е критерият, предпочитам да съм жена.
— Ще те откарам у дома, Мери. Направихме всичко възможно засега.
— Слава на младенеца Исус!
Около очите на Бинг се появиха бръчици, което може би показваше, че се усмихва. Той даде на заден и обърна снегорина.
— Заложил съм двадесет долара, че ще си стегнеш багажа преди края на месеца.
Нейт стоеше неподвижно, с горящо гърло, парещи очи и крака като ледени блокове, въпреки двата чифта топли чорапи и ботушите.
— Кой държи залозите?
— Кльощавия Джим, работи на бара в „Хижата“.
Нейт кимна.
Не знаеше как се ориентира Бинг, но реши, че би могъл да води и Магелан. Той уверено профуча със снегорина през заслепяващия сняг и спря точно до бордюра на „Хижата“.
Коленете и глезените на Нейт изстенаха, когато скочи на земята. Снегът на тротоара стигна до замръзналите му колене, а вятърът грубо навя сняг в лицето му, когато се хвана за насочващото въже и се придърпа към вратата.
Горещината вътре беше почти болезнена. Гласът на Клинт Блек изскочи от джубокса и замени бученето в ушите му.
Вътре имаше десетина души, седнали на бара или по масите. Ядяха, пиеха и разговаряха, сякаш божият гняв не се бе стоварил от другата страна на вратата.
Лунатици, помисли си той. Всички до един.
Искаше да пие вряло кафе и да яде червено месо. С удоволствие би го изял и сурово.
Кимаше, когато го поздравяваха, и точно се бореше със закопчалките и циповете, когато Чарлийн забърза към него.
— Горкичкият! Сигурно си замръзнал. Нека ти помогна с палтото.
— Справям се. Аз…
— Пръстите ти сигурно още са вкочанени.
Струваше му се прекалено странно и сюрреалистично майката на жената, с която беше преспал следобеда, да разкопчава заснежената му парка.
— Готов съм, Чарлийн. Но бих пийнал кафе. Ще ти бъда благодарен.
— Веднага ще ти го донеса лично. — Тя го потупа по студената буза. — Сядай.
Но когато успя да съблече всичко, освен ризата и панталоните си, той отиде до бара. Извади портфейла си и направи знак на мъжа, когото наричаха Кльощавия Джим.
— Ето ти стотачка — каза му достатъчно високо, за да го чуят наоколо. — Сложи я при залозите. Залагам, че ще остана.
После прибра портфейла си и седна при Джон.
— Професоре.
— Шерифе.
Нейт се наведе, за да прочете заглавието на книгата му.
— „Улица «Консервна»“. Хубава е. Благодаря, Чарлийн.
— Няма защо. — Тя остави кафето му. — Тази вечер има много вкусно задушено. Ще те стопли. Освен ако не искаш аз да го направя.
— Задушеното ще свърши работа. Имаш ли свободни стаи, в случай че някой от тези хора поиска да пренощува тук?
— В „Хижата“ винаги има места. Ще ти донеса задушеното.
Нейт се завъртя на стола и заоглежда помещението, отпивайки от кафето си. Някой беше пуснал старо парче на Спрингстийн, в което се пееше за щастливите дни, когато в джобовете му подрънквали топки за билярд. Познаваше всички лица — бяха редовни посетители, хора, които виждаше почти всяка вечер. От мястото си не виждаше кой играе билярд, но чуваше гласовете им. Бяха братята Маки.
— Има ли опасност някой от тези хора да се напие и да се опита да се прибере? — попита той Джон.
— Може би братята Маки, но Чарлийн ще ги разубеди. Повечето ще си тръгнат след около час, а най-упоритите ще бъдат тук и сутринта.
— Ти от кой лагер си?
— Зависи от теб. — Джон надигна бирата си.