— Ще покръжа наоколо.
Той свали бинокъла и потърка очите си, ядосвайки се, че не си е взел тъмните очила. Блясъкът беше убийствен.
Самолетът се издигна, после се снижи и докато кръжеше, Нейт съзря цветно петно върху снега.
— Чакай. Ето там. Какво е това? На четири часа. Исусе, Мег, на четири часа.
— Кучият му син! Един от тях е жив.
Сега и той го видя, светлосиньото петънце, движението, фигурата, която смътно напомняше човешка и размахваше ръце, за да сигнализира. Самолетът полегна наляво, после надясно и се отправи назад.
— Тук Бобър 9 0 9 Алфа Танго. Открих единия — каза тя в микрофона. — Жив е. Точно над Слънчевия ледник. Слизам, за да го взема.
— Ще кацнеш ли? — попита Бърк, когато тя повтори обаждането и съобщи координатите. — Върху това?
— Ти ще свършиш работата — отвърна тя. — Ще слезеш долу. Аз не мога да оставя самолета — ветровете тук бързо се променят, освен това няма нито време, нито място, където да го закрепя.
Той погледна надолу и видя как фигурата се спъна, падна, претърколи се и се подхлъзна, преди да спре, почти невидима сред бялата пяна.
— По-добре ми обясни какво да направя и как, и то по-бързо.
— Ще кацна, ти ще се изкачиш до момчето и ще го доведеш. После всички ще се приберем и ще пием по една голяма бира.
— Кратък урок.
— Няма време за по-дълъг. Накарай го да върви. Ако не може, влачи го. Вземи очила, ще ти трябват. Не е сложно. Все едно да пресечеш езерце и да изкачиш няколко скали.
— Само че на няколко хиляди метра над морското равнище. Нищо работа.
Зъбите й проблеснаха в усмивка, докато водеше малките си битки, за да стабилизира самолета.
— Ето на това му викам дух.
Вятърът понесе самолета и тя отново се впусна в сражение, вдигна носа и изравни крилете. Зави към целта си, пусна колесника и затвори дроселите.
Нейт реши да не затаява дъх, защото много скоро вдишването и издишването може би щяха да бъдат невъзможни. Но тя успя да намести самолета върху ледника между стената и пропастта.
— Хайде! — нареди му, но той вече разкопчаваше колана си.
— Навън сигурно е двайсет под нулата, затова побързай. Ако междувременно не се наложи да излетя, не му оказвай медицинска помощ, докато не го качим на самолета. Просто го вземи, довлечи го и го пъхни вътре.
— Ясно.
— И още нещо — извика тя, когато отвори вратата и вятърът нахлу вътре. — Ако се наложи да излетя, не се паникьосвай. Ще се върна за вас.
Той скочи. Сега не беше време да се съмнява, нито да премисля. Студът го преряза като множество ножове, а въздухът беше толкова рядък, че обгори гърлото му. Имаше възвишения, които се издигаха над други възвишения, вълнисти морета, километри сянка, океани белота.
Той се придвижваше по ледника, тътрейки се, вместо със спринт, както се бе надявал.
Когато стигна скала, продължи по инстинкт, изкачвайки се като коза, и потъна до колене в сняг, когато преодоля ниската стена.
— Чуваше шума на двигателите, вятъра и собственото си тежко дишане.
Въпреки инструкциите на Мег, коленичи до момчето и потърси пулса му. Лицето на хлапака беше посивяло, по бузите и брадата му имаше лишеи.
Но очите му се отвориха.
— Успях — дрезгаво прошепна той. — Успях.
— Да. Да се разкараме оттук.
— Те са горе в пещерата. Не успяха да се изкачат, не могат и да слязат. Скот е болен, а на Брад май му е счупен кракът. Дойдох за помощ. Дойдох…
— И успя. Ще ни покажеш къде са, щом се качим в самолета. Можеш ли да вървиш?
— Не знам. Ще опитам.
Нейт с мъка го изправи и го подпря.
— Хайде, Стивън. Просто слагаш единия крак пред другия. Стигнал си чак дотук.
— Не си усещам краката.
— Просто ги вдигай подред. Ще ти се подчинят. Трябва да слезеш долу.
Нейт вече усещаше как студът прониква през ръкавиците му и се ядосваше, че не се е сетил да сложи още един чифт.
— Не съм достатъчно опитен, за да те нося. Дръж се за мен и ми помогни да слезем. Трябва да стигнем до самолета, за да помогнем на приятелите си.
— Трябваше да ги оставя, за да потърся помощ. Трябваше да ги оставя при мъртвеца.
— Няма нищо. Ще се върнем за тях. А сега ще слезем. Готов ли си?
— Ще се справя.
Нейт тръгна пръв. Ако хлапето паднеше, припаднеше или се подхлъзнеше, щеше да спре падането му. Продължи да му вика, докато слизаха. Викаше, за да го държи в съзнание, искаше да му отговаря, за да е сигурен, че ще бъде нащрек.
— Преди колко време остави приятелите си?
— Не знам. Два или три дни. Хартборн не се върна. Или… Мислех, че съм го видял, но не беше така.
— Добре. Почти стигнахме. След няколко минути ще ни покажеш къде са приятелите ти.
— В ледената пещера с мъртвеца.