— Личи си, че си от източното крайбрежие. Ей, Уанда.
— Мег. — Келнерката, която изглеждаше двадесетинагодишна и нахакана, донесе още една чаша кафе и извади кочана си. — Какво да бъде?
— Две яйца, рохки. Канадски бекон, пържени картофи и бял препечен хляб. Как е Джоко?
— Зарязах го.
— Казах ти, че е негодник. Ти какво искаш, Бърк?
— Ами… — Той потърси апетита си и реши, че видът и мирисът на храната може да му помогнат да го открие. — Омлет с шунка и сирене и бял препечен хляб.
— Ясно. Сега излизам с едно момче на име Байрън — каза тя на Мег. — Пише поезия.
— Какъвто и да е, ще е по-добър от Джоко. — Когато Уанда се отдалечи, Мег се обърна към Нейт. — Родителите на Уанда бяха сезонни работници. Познавам я от малка. Прекарваше лятото тук, докато те работеха в консервните фабрики. Хареса й и миналата година се премести за постоянно. Обикновено излиза с какви ли не нещастници, но иначе си я бива. За какво мислеше, преди да дойда?
— За нищо особено. Просто си четях вестника.
— Не, не го четеше. Но тъй като снощи ми направи услуга, няма да те притискам.
Той не отрече, тя не настоя. И макар много да й се искаше, не го погали по бузата. Когато беше в мрачно настроение, не обичаше да я утешават. Затова се въздържа, както и той бе постъпил с нея.
— Има ли нещо друго, което трябва да направим, преди да тръгнем обратно? Ако ще се бавим, искам да пратя някого да види как са кучетата ми.
— Бях в щатската полиция. Някой си сержант Кобън поел случая — поне засега. Сигурно ще иска да говори с теб и майка ти по някое време. Но едва ли ще има голям напредък преди да изпратят екип да го свали оттам. Позвъних в болницата. И трите момчета са в задоволително състояние.
— Свършил си доста работа. Кажи ми, шерифе, за всички ли се грижиш така?
— Не, аз се занимавам само с подробностите.
Беше чувала и по-големи глупости в живота си, но все пак живееше в Лунаси.
— Номер ли ти спретна бившата ти съпруга?
Той се размърда на мястото си.
— Възможно е.
— Искаш ли да си излееш мъката? Да я оплюеш на закуска?
— Не особено.
Мег изчака, докато Уанда им сервира и доля кафе. Наряза яйцата и остави жълтъка да потече.
— В колежа спах с едно момче — започна тя. — Беше голям хубавец. Малко тъпичък, но беше невероятно издръжлив. Непрекъснато ми опяваше. Как трябвало да нося повече грим, да се обличам по-добре, да не споря толкова много с хората. Дрън-дрън. — Махна с вилицата във въздуха. — Не че не съм била красива, секси и умна, не, но ако малко съм се понагласяла, щяла съм да стана направо върха.
— Но ти не си красива.
Тя се разсмя с блеснали очи и захапа филията си.
— Млъкни. Това си е моята история.
— Ти си много повече от красива. Красотата е само въпрос на ДНК. Ти си… ослепителна — реши се да го изрече най-накрая. — Неустоима. Това е нещо, което идва отвътре, затова е по-добро от красива. Ако питаш мен, разбира се.
— Брей! — Тя се облегна, толкова изненадана, че забрави за закуската си. — Ако бях някоя друга, след такава забележка щях да онемея. Но аз просто си забравих мисълта. За какво говорех, по дяволите?
Този път, когато се усмихна, усмивката стигна до очите му и ги стопли.
— За тъпия колежанин, с когото си спала.
— Да, да. — Тя се нахвърли на картофите. — Не беше само един, но както и да е. Бях на двадесет и пасивно-агресивните обиди на този тип взеха да ме изнервят — особено когато открих, че засипва една тъпа мацка с чували пари и силиконови имплантанти.
Мег млъкна и се концентрира върху закуската си.
— И какво направи?
— Какво направих ли? — Ти отпи от кафето. — Следващия път, когато си легнахме, направо го побърках, а после му пробутах две хапчета приспивателно.
— Дрогирала си го?
— Да, и какво?
— Нищо. Нищо.
— Платих на няколко момчета да го занесат до една от аудиториите. И облякох онзи нещастник в секси дамско бельо — сутиен, колан с жартиери, черни чорапи. Не беше лесно. Гримирах го, накъдрих му косата. Направих няколко снимки и ги пуснах по интернет. Той още спеше, когато първата група дойде за лекциите в осем. — Тя хапна от яйцата. — Беше страхотно зрелище — особено когато той се събуди, разбра какво става и се разпищя като момиче.
Наслаждавайки се на разказа й, оценявайки решимостта й и изобретателното отмъщение, Нейт вдигна чашата с кафето като за наздравица.
— Можеш да се обзаложиш, че никога няма да коментирам гардероба ти.
— Поука: вярвам в отплатата. И за малките, и за големите неща. И за всички на този свят. Да оставяш хората да те прецакат, означава, че си мързелив и ти липсва въображение.