— Обадил ти се е? Видяла си го в Анкъридж! Този мръсен негодник! Изобщо да не си мисли, че може да се върне и да поправи нещата. Няма да получи нищо от мен, а ако имаш капка здрав разум — и от теб.
След тези думи се изправи и лицето й почервеня.
— Никой не може да ме зареже и после да се върне! Никога. Пат Галоуей може да си го начука?
— Той е мъртъв.
— Сигурно си е измислил някаква сълзлива история. Винаги го е бивало в… Как така е мъртъв? — По-скоро ядосана, отколкото учудена, Чарлийн отметна косата си назад. — Това е нелепо. Кой ти каза тази гнусна лъжа?
— Мъртъв е. Изглежда от дълго време. Може би е умрял съвсем скоро, след като замина оттук.
— Защо говориш така? Защо ми казваш подобно нещо? — Червенината по лицето й изчезна и го остави бледо, изтощено и внезапно остаряло. — Не е възможно да ме мразиш чак толкова.
— Не те мразя. Винаги си грешила за това. Вярно е, че през повечето време ти се ядосвам, но не те мразя. Онези момчета открили пещера в леда. Там се подслонили. И той бил вътре. Той бил вътре.
— Това са глупости. Махни се оттук! — изкрещя дрезгаво Чарлийн. — Веднага се разкарай!
— Снимали са го — продължи Мег, дори когато майка й грабна едно от преспапиетата си и го запрати към стената. — Видях снимките. Аз го разпознах.
— Не е вярно! — Чарлийн се обърна рязко, грабна една статуетка от рафта и я тресна в пода. — Казваш го само за да си отмъстиш.
— За какво? — Мег не се впечатли от трошащите се около нея джунджурии, дори когато едно парче одраска бузата й, Обикновено Чарлийн така си избиваше нервите.
Счупи, унищожи. После някой ще го измете. И ще си купиш ново.
— Защото си била лоша майка? Защото си откачалка? Защото спа с мъж, с когото спях аз, само за да докажеш, че не си стара и че можеш да ми го отнемеш? Или защото през неголямата част от живота ми ме упрекваше колко съм те разочаровала като дъщеря. За какво точно си отмъщавам?
— Отгледах те сама. Жертвах се, за да получиш онова, което искаш.
— Жалко, че не ме записа на уроци по цигулка. Точно в този момент щеше да ми свърши работа. Я, стига, Чарлийн! Аз или ти не сме важните. Става въпрос за него. Той е мъртъв.
— Не ти вярвам.
— Някой го е убил. Затрил го е. Забил е пикел в гърдите му и го е зарязал в планината.
— Не, не, не! — Сега лицето на Чарлийн беше студено и бяло като небето зад нея. После тя се свлече на пода между парчетата порцелан и стъкло. — О, Господи, не. Пат. Пат.
— Стани, за бога, ще с нарежеш. — Все още ядосана, Мег заобиколи бюрото и я хвана за ръцете, за да я изправи.
— Мег. Меган. — Чарлийн дишаше с мъка. Големите й сини очи бяха забулени от сълзи. — Наистина ли е мъртъв?
— Да.
Сълзите се отрониха по бузите й и тя внезапно прегърна дъщеря си и отпусна глава на рамото й.
Мег овладя първоначалния си импулс да се отдръпне. Остави майка си да се наплаче, да я притиска и ридае. И осъзна, че от години не са се прегръщали тъй искрено.
Когато бурята отмине, бе казала на Чарлийн, докато я водеше към стаята й. „Все едно играя с кукла“, помисли си, докато събличаше майка си. Дезинфекцира драскотините и нахлузи нощницата през главата й.
— Значи не ме е зарязал.
— Не.
Мег влезе в банята и огледа аптечната на майка си. Там винаги имаше много хапчета. Намери успокоителните и й наля чаша вода.
— Мразех го, задето ме напусна.
— Знам.
— И ти ме мразеше заради това.
— Може би. Глътни това.
— Убит ли е?
— Да.
— Защо?
— Не знам. — Когато Чарлийн глътна хапчето, тя взе чашата. — Сега лягай.
— Аз го обичах.
— Може и така да е било.
— Обичах го — повтори Чарлийн, докато Мег я завиваше. — Мразех го, защото ме остави сама. Не понасям да бъда сама.
— Хайде, поспи.
— Ще останеш ли при мен?
— Не — промълви Мег в сянката на завесите, които дърпаше. — Аз обичам да бъда сама. И имам нужда. Така или иначе, когато се събудиш, няма да имаш нужда от мен.
Но остана, докато Чарлийн заспи.
По стълбите надолу се размина със Сари Паркър.
— Остави я да поспи. И се погрижи да почистят кабинета й.
— Чух. — Сари вдигна вежди. — Сигурно си й казала нещо, което я е вбесило.
— Просто се погрижи да го почистят, преди да влезе отново в него.
Тя грабна пътем палтото си, преди да влезе в ресторанта.
— Трябва да тръгвам — каза на Нейт. Той я настигна на вратата.
— Къде?
— У дома. Имам нужда да се прибера.
Мег с удоволствие се остави на поредния порив на вятъра.
— Как е тя?
— Дадох й успокоително. Когато действието му премине, ще си го изкара на теб. Съжалявам. — Сложи ръкавиците си и скри очи с ръцете си. — Господи, беше точно както очаквах. Истерия, гняв, защо ме мразиш толкова… Както обикновено.