— Лицето ти е порязано.
— Нищо ми няма. Шрапнел от порцеланово кученце. Като побеснее, хвърля неща. — Тя си пое предпазливо дъх и пое към реката. Загледа се как облачето пара постепенно изчезна. — Но когато включи, когато осъзна, че не я лъжа, направо рухна. И тогава видях нещо, което не очаквах. Беше изписано на лицето й. Тя го е обичала. Не го знаех. Винаги съм мислила, че ней е пукало за него.
— Струва ми се, че в такъв момент нито за една от двете ви не е добре да е сама.
— Тя няма да бъде, а аз искам точно това. Дай ми няколко дни, Бърк. И без това тук ще имаш много работа. Няколко дни, за да свикна с мисълта поне донякъде. После ела. Ще ти сготвя и ще легна с теб.
— Телефоните работят. Можеш да ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо.
— Да, бих могла, но няма да го направя. Не се опитвай да ме спасяваш, шерифе. — Сложи си тъмните очила. — Погрижи се само за подробностите.
Обърна се, придърпа главата му и го целуна страстно. После се отдръпна и го потупа по бузата с облечената си в ръкавица ръка.
— Дай ми само няколко дни — повтори и тръгна към самолета си.
Не се обърна, но знаеше, че той стои край реката, че наблюдава как излита. После го изтри от ума си, заедно с всичко останало и се зарея над върховете на дърветата, на ръба на небето.
Едва когато видя дима от комина на къщата си и кучетата, които като космати куршуми затичаха през снега към езерото, тя усети как гърлото й се присвива.
Но чак когато от къщата й се появи познатият силует и бавно тръгна по пъртината, направена от кучетата, почувства в очите й да напират сълзи.
Ръцете й трепереха и трябваше да положи усилие, за да ги успокои и да кацне. Той я чакаше — мъжът, заместил баща й.
Тя слезе и с мъка овладя гласа си.
— Не знаех, че ще се връщаш.
— Имах чувството, че се нуждаеш от мен. — Той се взря в лицето й. — Нещо е станало.
— Да. — Кимна и се наведе, за да погали възторжените кучета. — Случи се нещо.
— Да влезем и да поговорим.
Едва когато пристъпи вътре, отпусна се на топло, направи чай и даде вода на кучетата, едва когато той я изслуша, без да я прекъсва, Мег си позволи да заплаче.
11.
Из един дневник 18 февруари 1988
Стоях над облаците. За мен това е върховният момент при всяко изкачване. Изтощението, болката, дори убийственият студ сякаш изчезват, когато застанеш на върха. Чувстваш се прероден и отново невинен. Не се боиш от смъртта или от дивота. Няма гняв или съжаление, нито минало и бъдеще. Съществува само този миг.
Направил си го, значи си живял.
Танцувахме върху девствения сняг, почти на четири хиляди метра над земята, а слънцето заслепяваше очите ни и вятърът разнасяше дивите ни песни. Крясъците ни отекваха в ледените скали и се блъскаха в небето, а веселбата ни завихряше скупчените облаци.
Когато Дарт каза, че трябва да скочим, едва не се хванах. Какво пък толкова, ние бяхме богове!
Но той говореше сериозно! Стреснах се — не беше точно уплаха, — когато разбрах, че говори сериозно. Да скочим. Да полетим! Очевидно беше прекалил с декстроамфетамина. Дори след като беше стигнал финала, трябваше да направи още нещо.
Всъщност Дарт ме сграбчи за ръката и ме предизвика. Трябваше да се откопча и да го издърпам по-далеч от ръба. После той ме напсува, но се смееше. И двамата се смеехме. Налудничаво.
После Дарт каза нещо странно, но признавам, на място. Ругаеше късмета ми и се кикотеше като маниак! Пипнал съм бил най-сексапилната жена в Лунаси и си съм си гледал кефа, докато тя изкарвала пари. Когато съм поискал, съм изчезвал и не само съм чукал каквото ми падне, не само съм печелел на комар, но и съм стоял на върха на света, само защото съм решил така.
А сега дори не искам да скоча.
Но нещата ще се променят, заяви той. Нещата щели да се обърнат. Той щял да има жена, която всички други мъже желаят, щял да направи голям удар. И щял да живее нашироко.
Оставих го да дудне колкото си ще. Моментът беше прекалено велик, за да го запълвам с дребнавост. Ние не сме богове, а просто хора, успели да стигнат до поредния връх. Знам, че много от нещата, които съм правил, вероятно са незначителни. Но не и това. То ме издига.
Ние не покорихме планината, а се сляхме с нея.
Мисля си, че може би защото постигнах това, съм вече по-добър човек. По-добър партньор, по-добър баща. Знам, че част от брътвежите на Дарт са истина. Не съм припечелил лично всичко, което имам, не и по начина, по който стигнах до този миг. Знам, че желанието да бъда нещо повече ме обзема винаги, когато стоя под убийствения вятър, далеч над света, изпълнен с болка и красота, сега закрит от облаци, които ме изкушават да се гмурна в тях, за да се върна по-бързо сред тази болка и красота.