— Да излезем навън? Ама съвсем навън? Да влезем в басейн при температура минус десет градуса?
— Във водата е по-топло. Хайде, Бърк, стегни се. Ще бъде стимулиращо. — И ще отмие част от тази тъга, помисли си тя.
— Можем да останем в леглото и пак ще се стимулираме.
Но тя скочи на крака.
— Ще ти хареса — обеща му и го дръпна от леглото.
Беше права. Наистина му хареса. Безумният студ, болезненото потапяне в горещата вода и абсурдно еротичното усещане да бъде гол с нея под небето, обсипано със звезди и искрящо с онова вълшебно, променящо се сияние.
Над повърхността се издигаше пара, кучетата лудо тичаха наоколо. Единственото неудобство беше, че трябва да излезеш отново навън и да спринтираш през ледения въздух до къщата — освен възможността да получиш сърдечен удар, разбира се.
— Често ли го правиш?
— Няколко пъти седмично. Помага за кръвообращението.
— Определено.
Той се потопи още малко и облегна глава. Северното сияние изпълни погледа му.
— Господи, свиква ли човек някога с него? Омръзва ли ти?
Мег зае същата поза, наслаждавайки се как студът опъва лицето й, докато тялото й е обгърнато в топлина.
— Свикваш, в смисъл, че започваш да гледаш на него собственически. Сякаш е мое и бих го споделила само с неколцина щастливци. Повечето вечери излизам навън, само за да го погледам. Навън няма никой, всичко е спокойно. И тогава наистина имам чувството, че то ми принадлежи.
Тази вечер имаше бледолилави проблясъци, тъмносини вихрушки, загатнато червено. От уредбата долиташе гласът на Мишел Бранч, която страстно пееше за светлината, грееща в мрака.
Нейт се размърда, намери ръката й в горещата вода и сплете пръсти с нейните.
— Струва ми се, че това е съвършенството — промърмори.
— Така изглежда.
Той се потопи в светлините и музиката, в топлината и в музиката.
— Ще побеснееш ли, ако се влюбя в теб?
За миг Мег не отговори.
— Не знам, може би.
— Може и да се влюбя. За мен това е прозрение. Откривам, че ми е останал достатъчно живец, за да мога да го направя.
— Доста неща са ти останали. От друга страна, не знам дали аз имам достатъчно, за да тръгна по този път.
Нейт я погледна и се усмихна.
— Е, ще разберем.
— Може би е най-добре да се съсредоточиш върху удоволствието от момента. Да го изживееш.
— Ти така ли правиш? Живееш за момента?
Сега червеното се засилваше и засенчваше нежното бледо-лилаво.
— Разбира се.
— Не ти вярвам. Не би могла да си вършиш работата, ако не планираш, ако не градиш за бъдещето.
Мег помръдна рамене и във водата се образуваха вълнички.
— Работата си е работа. Животът си е живот.
— Аха. Но не и за хората като теб и мен. За нас работата е живот. Това е част от нашия проблем или едно от достойнствата ни. Зависи как го погледнеш.
Тя се вгледа в лицето му и се намръщи.
— На това му викам философия на горещата вана.
Нейт погледна към гората, където кучетата яростно лаеха.
— Винаги ли лаят така?
— Не. Сигурно са надушили лисица или лос. — Но челото й остана смръщено, докато кучетата се умириха. — Още е много рано за мечки. А Рок и Бул могат да се справят почти с всичко. След малко ще ги извикам.
Беше донесъл няколко парчета прясно месо. Кучетата го познаваха, затова не се притесняваше. Но най-добре беше да е подготвен. Беше тук и изучаваше къщата от заслона на дърветата, защото принципът му беше да е винаги подготвен.
Не беше сигурен какво да мисли за това, че полицаят и дъщерята на стария му приятел се забавляват в горещия басейн. Може би беше хубаво. Една любовна връзка щеше да отклони вниманието им.
Във всеки случай той не се притесняваше особено от ченгето. Просто фигурант, който арестува пияници и разтървава побойници. Нямаше от какво да се тревожи.
И все пак, беше престанал да се страхува и че ще открият тялото. Отдавна вече не мислеше за това и беше изхвърлил Цялата грозна история от ума си още преди години. Все едно се беше случила на някой друг. Или изобщо не се беше случвала.
Бе убеден, че никога няма да бъде проблем.
Но сега беше.
Той щеше да се справи.
Вече беше по-възрастен и по-спокоен. По-предпазлив.
Знаеше, че трябва да заличи следите си. И ако Мег Галоуей се окажеше опасна, макар и със съжаление щеше да се отърве от нея. Защото трябваше да се предпази.
Беше решил, че е най-добре веднага да вземе мерки.
Нарами пушката си и остави кучетата да лапат последните останки от месото.
Беше приготвил всичко. Застанал в тъмния кабинет, не видя нищо, не се сети за нищо, което бе пропуснал. Разбира се, трябваше да поговорят. Това щеше да бъде справедливо. А той беше честен човек.