— Добро. Може да се наложи пак да говоря с теб, както навярно ще иска и представителят на щатската полиция, който ще дойде тук. Не напускай града. И бих искал това да не се разчува. Знам, че шансовете не са големи, но бих искал.
— Отивам на училище. — Професора разсеяно погледна часовника си. — Вече съм закъснял, но може би работата ще отклони вниманието ми. Ще бъда там през по-голямата част от деня.
— Благодаря за помощта.
— Той изглеждаше толкова безобиден — каза Джон, когато посегна за палтото си. — Някак мек, ако ме разбираш. Вечно беше в гонитба за новини. Градски клюки, местен колорит, раждания. Смърт. Мислех си, че е доволен от живота с малкия си вестник и семейството си.
— Понякога е трудно да проникнеш в сърцето на човека.
— Несъмнено.
После Нейт отиде при Джим и сравни показанията му с тези на Джон. След като го изпрати, седна на леглото до Ото.
— Питър е в клиниката. Ще го оставя там засега. Разстроен е и се наложи да бъда рязък с него. Искам да започнеш да разпитваш съседите. Тръгни от сградата на редакцията и разпитай първо онези, които живеят най-близо. Питай ги дали не са чули изстрел снощи. За момента времето на смъртта е определено между девет вечерта и един сутринта. Искам да знам дали някой е видял Макс или друг човек край сградата. Кога, къде, кого. Ако са чули кола, ако са чули гласове, ако са чули и видели каквото и да било, искам да знам.
— Ще дойдат ли от щатската полиция?
— Да.
Лицето на Ото заприлича на булдог.
— Това не ми харесва.
— Такава е процедурата. Дай на Питър един час, после го повикай да ти помогне. Кен ще държи тялото заключено. Говори ли с Кари?
— Опитах. Не разбрах много.
— Няма нищо. Аз ще говоря с нея. — Той стана. — Ото, Макс познаваше ли Патрик Галоуей?
— Не знам. — Заместник-шерифът се намръщи.
— Да, разбира се, че го познаваше. Трудно е да си спомня неща, станали толкова отдавна, но ми се струва, че Макс пристигна тук през лятото преди Пат да изчезне. Да бъде убит — поправи се той. — Работел за вестник в Анкъридж, но решил, че иска сам да издава такъв в някое малко градче. Нещо такова.
— Добре. Отивай да търсиш свидетели.
Когато Нейт се приближи до вратата на кабинета, му се стори, че чува пеене. Не, по-скоро напяване — както се напява на бебе. Отвори вратата и видя Кари, легнала на одеяло на пода. Пийч държеше главата й в скута си, галеше косата й и тананикаше.
При влизането на Нейт тя вдигна поглед.
— Това е най-доброто, което можах да направя — промърмори. — Горкичката, направо е съсипана. Сега спи. Намерих успокоителни в чекмеджето ти и й дадох половинка.
Той овладя неудобството си.
— Трябва да говоря с нея.
— Не ми се иска да я будя. Но сега ще е малко по-спокойна, отколкото когато Ото се опита да я разпита. Искаш ли да остана?
— Не, но стой наблизо.
Когато седна на пода, Пийч го хвана за китката.
— Предполагам, не е нужно да ти казвам да бъдеш внимателен. Ти го знаеш, а и си такъв. Но въпреки това… — Тя не довърши, а погали бузата на Кари. — Кари? Миличка, трябва да се събудиш.
Жената отвори очи. Погледът й беше празен и мътен.
— Какво има?
— Нейт иска да говори с теб, миличка. Можеш ли да седнеш?
— Не разбирам. — Тя потърка очи като дете. — Сънувах, че… — После разпозна Нейт и очите й се напълниха със сълзи. — Не е било сън. Макс. Моят Макс.
Когато гласът й секна, Нейт я хвана за ръката.
— Съжалявам, Кари. Знам, че ти е тежко, и много съжалявам. Искаш ли вода или нещо друго?
— Не. Нищо. — Тя се изправи и зарови лице в шепите — Нищо.
— Ще бъда отвън, ако имате нужда от мен — каза Пийч и излезе, затваряйки тихичко вратата зад себе си.
— Искаш ли стол, или предпочиташ да останеш, където си?
— Имам чувството, че още сънувам. Главата ми се мае.
Нейт реши, че и подът става за тази работа, и отново седна.
— Кари, трябва да ти задам няколко въпроса. Погледни ме. Кога излезе Макс от вкъщи?
— Не знам. Не знаех, че е излязъл, докато не се събудих тази сутрин. Бях ядосана. Той винаги ми оставя бележка на възглавницата, когато отива на работа през нощта или рано сутринта.
— Кога го видя за последен път?
— Видях го… тази сутрин… Видях…
— Не. — Той отново хвана ръката й и се опита да прогони спомена от съзнанието й. — Преди това. Беше ли си у дома за вечеря?
— Да. Ядохме чили. Макс го направи. Обича да се хвали какъв майстор е на чилито. Всички вечеряхме заедно.
— Какво правихте после?
— Гледахме телевизия. Или поне аз. Децата погледаха малко, после Стела се обади по телефона на една от приятелките си, а Алекс седна на компютъра. Макс беше неспокоен. Каза, че ще почете, но не го направи. Попитах го какво има, но той беше ужасно раздразнителен.