Една сълза самотно се плъзна по бузата й.
— Каза, че работел по нещо и защо не съм го оставела на мира поне за пет минути. Скарахме се. По-късно, когато децата си легнаха, ми се извини. Спомена, че нещо му тежи. Но аз бях още бясна и го пренебрегнах. Когато си легнахме, почти не си говорихме.
— В колко часа беше това?
— Около десет и половина, предполагам. Не, не е вярно. Аз си легнах тогава, а той промърмори, че щял да гледа Си Ен Ен или нещо подобно. Не му обърнах внимание, защото бях ядосана. Легнах си рано, защото му бях сърдита и не исках да говоря с него. А сега го няма.
— Значи в десет и половина още си е бил у дома. Чу ли кога излезе?
— Не, заспах веднага. На сутринта разбрах, че изобщо не си е лягал. Винаги събира чаршафите в долната част на леглото. Направо ме подлудява. Помислих, че може да се е разсърдил и да е спал на кушетката, но го нямаше. Заведох децата при Джини. Беше неин ред да ги кара на училище. Господи! Божичко, децата.
— Не се тревожи. Грижат се за тях. Когато приключим тук, ще закарам всички ви у дома. И така, отиде в града.
— Реших да му простя. Не можеш дълго да се сърдиш на Макс. Канех се и да му запиша час за преглед. През последните няколко дни се хранеше зле. Спрях да купя закуска, после подкарах към редакцията. Видях Джим и Джон, след това влязох и го намерих. Аз го открих. Как би могъл някой да нарани Макс така?
— Кари, оставял ли е някога задната врата на редакцията отключена?
— През цялото време. Все забравяше да заключи. Казваше: „Защо да се тревожа? Ако някой наистина иска да влезе, просто ще разбие вратата.“
— Имаше ли Макс пистолет?
— Разбира се. Няколко. Всички имат.
— „Браунинг“ 22-ри калибър?
— Да. Да. Трябва да отида при децата.
— След малко. Къде държеше този пистолет?
— Този ли? В жабката на колата си. Обичаше да го използва за стрелба по мишени. Понякога на връщане към къщи спираше и стреляше по кутии. Казваше, че така идеите му за статии се оформят по-лесно.
— Казвал ли ти е някога нещо за Патрик Галоуей?
— Разбира се. Тези дни всички говорят само за него.
— Имам предвид, нещо по-специално. За себе си и Галоуей.
— Че защо? Те едва се познаваха, когато Пат замина.
Нейт обмисли как да постъпи. Тя беше най-близкият му роднина и беше редно да узнае. Можеше да и каже и сега.
— На компютъра имаше написана бележка.
Тя избърса сълзите си:
— Каква бележка?
Нейт стана отново и отвори папката, която беше оставил на бюрото си.
— Ще ти дам да прочетеш копие от нея. Няма да ти е лесно, Кари.
— Искам да я видя веднага.
Нейт й подаде листа и зачака. Видя как малкото цвят, който се бе върнал по бузите й, отново изчезна. Но вместо да се насълзят от шока, очите й проблеснаха гневно.
— Това не е вярно. Това е лудост. Мръсна лъжа! — И сякаш за да го докаже, тя скочи на крака и разкъса разпечатката на парчета. — Това е ужасна лъжа и би трябвало да се засрамиш. Моят Макс през живота си не е сторил зло на никого. Как смееш! Как смееш да ми казваш, че е убил някого, а после и себе си.
— Просто ти показах онова, което намерих на компютъра му.
— А аз ти казвам, че това е лъжа. Някой е убил съпруга ми, затова по-добре си свърши работата и открий кой е. Онзи, който е убил моя Макс, е написал тази лъжа тук и ако си й повярвал дори за секунда, върви по дяволите.
Тя изскочи от стаята и миг по-късно той чу сърцераздирателния й плач.
Излезе навън и я видя сгушена в прегръдките на Пийч.
— Погрижи се да закарат нея и децата у дома им — каза той тихо и се върна в кабинета си.
Известно време просто стоя, гледайки парчетата хартия по пода.
14.
Хоп имаше кабинет в кметството. Не беше по-голям от килер за метли и също толкова луксозно обзаведен, но тъй като Нейт искаше срещата да бъде официална, настоя да бъде там.
Тъй като беше гримирана и в тъмен костюм, той реши, че са на една и съща вълна.
— Шериф Бърк. — Думите прозвучаха като две бързи ухапвания, а жестът, с който му посочи стол, напомняше на пронизване.
Усети мириса на кафе от чашата на бюрото й и видя, че каната върху късия плот зад нея беше почти пълна. Но не го покани да си налее.
— Дойдох да се извиня, че бях рязък с теб сутринта — започна той, — но ти ми се изпречи на пътя в неподходящ момент.
— Напомням ти, че работиш за мен.
— Работя за хората от този град. И един от тях лежи във временната морга. Това значи, че той е моят приоритет, кмете, а не ти.
Устните й, боядисани в яркочервено, се изпънаха. Чу я как дълбоко вдиша и издиша.