— Вече казах на шерифа всичко това. Защо трябва да ме питате отново? Отговорите ще бъдат същите. Защо не се заемете да откриете кой е сторил това на моя Макс?
— Знаете ли някой да е мразил мъжа ви?
— Да. — Лицето й се сгърчи от ужасяваща злоба. — Онзи, който е убил Патрик Галоуей. Ще ви кажа какво точно е станало. Макс сигурно е открил нещо. Това, че ръководеше малък градски седмичник, не значи, че не беше добър журналист. Изровил е нещо и някой го е убил, преди да реши какво да предприеме.
— Споменавал ли ви е нещо такова?
— Не, но беше потиснат. Притеснен. Не беше на себе си. Но оттук не следва, че се е самоубил, нито че е убил някой друг. Той беше добър човек. — По бузите й се търкаляха сълзи. — Спях до него близо шестнадесет години. Работех до него всеки ден. Имам две деца от него. Не мислите ли, че трябва да знам дали е бил способен да го направи?
Кобън смени тактиката.
— Сигурна ли сте за времето, когато е напуснал къщата снощи?
Жената въздъхна и изтри сълзите си.
— Знам, че беше тук в десет и половина и че сутринта го нямаше. Какво повече искате?
— Казали сте, че е държал пистолета в жабката на колата си. Кой друг знаеше това?
— Всички.
— Заключваше ли жабката? Колата?
— През повечето време Макс не се сещаше дори да затвори вратата на тоалетната, камо ли да заключва нещо. Държа пистолетите в къщата заключени и ключът е у мен, защото той беше разсеян. Всеки би могъл да вземе онзи пистолет. И някой явно го е направил.
— Знаете ли кога за последен път го е използвал?
— Не. Не съм сигурна.
— Госпожо Хоубейкър, водеше ли си съпругът ви дневник?
— Не. Просто записваше каквото му дойде наум, където му попадне. Сега искам да си вървите. Уморена съм и трябва да обърна внимание на децата си.
Навън Кобън спря до колата.
— Има още няколко неща, които бих искал да изясня. Не е лошо да се прегледат вещите му, документите — може би има нещо за Галоуей.
— Нещо като мотив?
— Нещо такова — съгласи се Кобън. — Възразяваш ли да го направиш?
— Не.
— Искам да откарам тялото в Анкъридж, за да започнем изследванията. Искам да бъда там, когато свалят Галоуей.
— Ще ти бъда благодарен, ако ми се обадиш, щом това стане. Дъщеря му ще иска да го види. А майка й настоява за правото да го погребе тук.
— Да, тя вече ми се обади. Щом го свалят и бъде идентифициран със сигурност, ще оставим семейството да се оправя. Дъщеря му може да дойде за разпознаването, но отпечатъците му са в компютъра. Бил е арестуван за притежание на малки дози наркотици. Щом донесат тялото, ще разберем дали е Галоуей.
— Ще я доведа, ще прегледам нещата на Макс и ще направя каквото мога, за да не ти досажда семейството на Галоуей. В замяна искам копия от всички документи и по двата случая. Включително бележките по тях.
Кобън погледна назад към уютната заснежена къща.
— Сериозно ли мислиш, че някой е инсценирал самоубийство, за да прикрие престъпление, станало преди шестнадесет години?
— Искам копията.
— Добре. — Сержантът отвори вратата на колата. — Лейтенантът ти каза, че имаш добър нюх.
Нейт седна зад волана.
— И?
— Това не значи, че винаги си прав.
15.
Трябваше да се задоволи с онова, с което разполага, тоест с двамата заместници и диспечерката. Каза им да дойдат в кабинета му и да си донесат столове.
На бюрото му имаше чиния с кифлички и кана прясно кафе, донесени от Пийч, и той си помисли: защо пък не?
Взе една и покани с жест заместниците си да го последват, преди да я захапе.
— Първо, резултатите от разпита на свидетелите.
— Пиер Летрек мисли, че е чул нещо, подобно на изстрел. — Ото извади бележника си и започна да прелиства страниците му. — Гледал филм по кабелната. Отначало каза, че бил „Английският пациент“, а аз му отвърнах: „Пиер, не ми пробутвай тия глупости, ти никога не гледаш такива филми.“ После ми вика: „Откъде, по дяволите, знаеш какво гледам, когато съм сам вкъщи, Ото?“ А аз му рекох…
Карай по същество, Ото.
Ото се намръщи и вдигна поглед от бележника.
— Опитвах се да бъда точен. След обстоен разпит ми призна, че гледал някакъв порнофилм, наречен „Извънземни блондинки“. Смята, че е свършил някъде около полунощ. Той бил в тоалетната и… се облекчавал — бързо добави той след продължителното покашляне на Пийч. — Чул нещо, което му заприличало на изстрел, и тъй като е любопитен по природа, погледнал през прозореца. Не видял никого, но забелязал колата на Макс — на покойния — паркирана зад редакцията. После си довършил работата и си легнал.