И двата прозореца светеха, а от черния комин на покрива се издигаше дим.
— Отворено ли е?
— Да. Знаят, че днес встъпваш в длъжност. — Тя спря зад пикапа. — Готов ли си да се запознаеш с екипа си?
— Напълно.
Той излезе и откри, че и този път студът го изненада. Дишайки през зъби, тръгна след Хоп по тясната пътека към външната врата.
— На това му викаме арктическо преддверие. — Тя пристъпи в преддверието, където не валеше и беше завет. — Помага да намалим загубата на топлина от главната сграда. Чудесно място да си окачиш парката.
Тя съблече своята и я закачи до другата, която вече висеше там. Нейт я последва, после свали ръкавиците и ги пъхна в един от джобовете си. Продължи с шапката и шала. Чудеше се дали някога ще свикне да се облича като покорител на Северния полюс всеки път, когато трябва да излезе.
Хоп бутна вътрешната врата и ги лъхна мирис на дим и кафе.
Стените бяха боядисани в бежово, подовете — покрити с пъстър линолеум. Голяма печка за дърва стоеше в десния ъгъл. Върху нея масивен чайник от лято желязо изпускаше пара през чучурчето си.
В дясната половина на стаята едно до друго стояха две метални бюра, а в другата — ниска масичка със списания и редица пластмасови столове. До задната стена имаше масивен плот, на който бяха поставени радиостанции, компютър и керамично коледно дърво, боядисано в такъв нюанс на зеленото, какъвто природата не си беше дала труд да създаде.
Той забеляза вратите от двете му страни и дъската за обяви, където бяха забодени бележки.
А също и тримата души, които се преструваха, че не го зяпат.
Предположи, че двамата са заместниците му. Единият изглеждаше сякаш едва ли още има право да гласува, а другият — достатъчно стар, за да е гласувал за Кенеди. И двамата носеха дебели вълнени панталони, здрави ботуши и фланелени ризи, на които бяха забодени значките им.
По-младият беше коренен жител, имаше черна права коса почти до раменете и хлътнали бадемовидни очи, тъмни като нощта, а красивото му лице изглеждаше болезнено младо и невинно.
Възрастният беше с обрулено от вятъра лице, късо подстриган, с увиснала гуша и бледи сини очи, заобиколени от дълбоки бръчки. Набитата му фигура контрастираше с крехкото тяло на колегата му. Нейт си помисли, че сигурно е бивш военен.
Жената беше закръглена като ябълка, с пухкави розови бузи и пищна гръд, която издуваше розовия пуловер, избродиран с бели снежинки. Посребрената й коса беше хваната на кок високо на тила. От него стърчеше молив, а в ръцете й се виждаше чиния с пресни кифли.
— Е, цялата банда е тук. Шериф Игнейшъс Бърк, това са подчинените ти. Заместник-шериф Ото Грубер.
Късо подстриганият мъж пристъпи напред и подаде ръка.
— Приятно ми е.
— На мен също.
— Заместник-шериф Питър Ноти.
— Здравейте, шериф Бърк.
Нещо в колебливата му усмивка му се стори познато.
— Роднини ли сте с Роуз, заместник-шерифе?
— Да, сър. Тя ми е сестра.
— И последна, но не по важност, твоята диспечерка, секретарка и снабдителна с канелени кифлички — Мариета Пийч.
— Радвам се, че сте тук, началник Бърк. — Гласът й беше типично южняшки и навяваше представи за веранда, на която пият ментов сироп. — Надявам се, че сте по-добре.
— Да, благодаря, госпожо Пийч.
— Ще покажа на шерифа останалата част от участъка и после ще ви оставя да се опознаете. Игнейшъс, защо не хвърлим поглед на… стаите ви за гости.
Тя го поведе през дясната врата. Вътре имаше две килии с тесни легла, които приличаха на нарове. Стените изглеждаха прясно боядисани, подът — мит наскоро. Замириса му на лизол.
— Вътре нямаше никого.
— Използвате ли ги изобщо? — попита я Нейт.
— Главно за пияни и нарушители на обществения ред. Трябва да си много пиян и да се държиш ужасно непристойно, за да излежиш една нощ в затвора в Лунаси. Има сбивания, понякога хулигански прояви, но обикновено виновниците са отегчени хлапаци. Ще оставя екипа да ти опише престъпленията в Лунаси. Нямаме адвокат и ако някой много се нуждае от такъв, трябва да отиде в Анкъридж или във Феърбанкс, освен ако не познава някого другаде. Имаме един пенсиониран съдия, но той по-скоро ще лови риба на леда, отколкото да отговаря на правни въпроси.
— Ясно.
— Ей, не мога да взема думата от теб.
— Така и не успях да се науча да си държа устата затворена.
Полуусмихната, тя поклати глава.
— Ела да разгледаме кабинета ти.
Минаха отново през общата стая, където всички се преструваха, че работят. От другата страна на бюрото на госпожа Пийч, точно до вратата, се намираше шкафът за оръжия. В него имаше шест ловни пушки, пет винтовки, осем револвера и четири зловещи на вид ножа.